Ирис – късче вълшебна дъга

Ирисът (познат и като перуника) е получил името си в Древна Гърция и е кръстен на богинята Ирида, която като посланик на боговете е слизала на земята по дъга. Карл Линей е първият, предложил единна система за номенклатура на тези растения и така е съхранил древното им име „ирис“ (дъга) и до днес.
Групата на перуниките е изключително голяма, поради което класифицирането им е сложно, но главните видове се различават лесно. Двете основни групи са ризомна (коренова) и луковична.

Ризомна група
Тя обхваща най-популярните сортове, масово отглеждани по целия свят. Поради широкото им разпространение, на тях ще обърнем по-голямо внимание. Най-често се срещат брадатите ириси, наречени така заради дългите власинки по обърнатите надолу външни венчелистчета. В групата са включени още т.нар. голобради и качулати ириси. Голобрадите имат гладки външни венчелистчета и ризоми, разположени над повърхността на почвата. Разнообразието от размери на цвета и на самото растение, както и от форми, е огромно.
Качулатите ириси пък нямат власинки по външните венчелистчета. Този вид перуники са най-малобройни, но за сметка на това – много красиви.
Брадатите ириси виреят най-добре в почва с добри дренажни свойства и на ярко слънце. Засаждат се, когато почвата е влажна, и няколко дни след като цветовете повехнат. Разстоянието между растенията трябва да бъде около 30 cm, горната им половина да остане непокрита, а върховете на листата да се премахват.
Според височината на растенията брадатите ириси се делят на четири групи:
» Миниатюрна, с типичен представител I. pumila (10 cm). Цъфтят през април, а на височина достигат до 20 cm.
» Джуджета, достигащи височина 20–45 cm. Цъфтят през май и са най-подходящи за засаждане в алпинеум или като бордюрно растение. Типични представители на групата на джуджетата са Gingerbread Man и Blue Pools.
» Група на средновисоките перуники. Височината им е 45–75 cm и цъфтят през май. По-известни хибриди са жълтата Golden Fair, Arctic Fancy с виолетови и бeли багри и Black Watch, оцветена в много тъмнолилав, почти черен цвят.
» Групата на високите ириси е най-многобройна. Растенията са внушителни с височина над 75 cm и цъфтят предимно през юни. Цветовете им са изключително красиви, с разнообразни багри. Някои от представителите на тази група са Top Flight, Jane Philips, Frost and Flame и др.
Един от най-важните фактори при отглеждането на брадатите ириси е влажността на почвата. Ако тя е прекалено висока, корените загниват и растението умира. Перуниките са много светлолюбиви растения и, ако се оставят на сянка, просто вегетират, но не цъфтят. Най-подходящ за засаждане е открит участък с лека сянка през втората половина на деня. В противен случай ярките слънчеви лъчи могат да „изгорят“ красивата окраска на цветовете. Перуниките растат добре на почти всякакъв тип почва. Най-подходяща обаче е неутрална или леко кисела (pH 6, 6,5) леко песъчлива почва.
Саденето и пресаждането на брадатите ириси може да се прави през целия им вегетативен период. Дори и в разгара на цъфтежа растенията могат да се захванат, но най-добре е, ако пресаждането се извърши, след като прецъфтят. През това време започва активният растеж на корените. Посадъчният материал представлява част от ризома с диаметър 1–2 cm и дължина, не по-голяма от 3 cm, с няколко листа, отрязани на 1/3 от дължината им, и няколко коренчета с дължина 5–7 cm.
След като цветовете окапят, част от корените образуват ризоми (ластуни) и постъпването на вода и хранителни вещества в листата рязко се съкращава. За да може растението бързо да възстанови жизнените си процеси, е полезно да се намали площта на изпарение чрез намаляване на обема на вегетативната маса. След пресаждането старите корени не възобновяват своята дейност, а просто задържат ризомите във вертикално положение, докато пораснат нови коренчета.
Изкопаните корени на ириса се изсушават на слънце за няколко дни, което предотвратява развитието на гъбични заболявания. Ризомите се ориентират така, че листата на растението да са разположени от северната страна, за да може сянката им да не пада върху тях. Това способства за по-доброто му затопляне и е необходимо за образуването на цветните пъпки. При засаждането ризомите се оставят отгоре, а старите корени се засипват с почва, която леко се притиска около коренището. След това растението се полива обилно, за да може почвата да прилепне плътно към ризомите и корените. Правилно засаденото растение трябва да запазва вертикалното си положение при леко размърдване на листата. Минималното разстояние между ластуните не трябва да бъде по-малко от 30 cm.
В края на вегетативния период коренището на перуниките е снабдено с голямо количество хранителни вещества. През есента на следващата година то служи като склад, от който на първо време растението получава необходимата му „храна“. За активизиране на този запас, а оттам и бързия растеж на вегетативната част, спомага пролетното подхранване, което се прави веднага след стопяването на снега. През този период перуниките се нуждаят особено много от азот и калий. Когато горният слой на почвата изсъхне, се внасят амониева селитра (или амониев сулфат) и калиева сол по 20–30 g/m2.
В горещите летни дни върху скоро посадените ризоми не бива да попадат директни слънчеви лъчи и е добре да се засенчат. След 3–5 дни след засаждането, в зависимост от сезона, ирисите все още се поливат умерено. Няма опасност да загинат от изсушаване в средната част на корените, а преовлажняването води до развитието на бактериално загниване на коренището. От поливане растението се нуждае само през цъфтящия му период и по време на вторичния растеж (3–4 седмици след прецъфтяването), при това само, ако времето е прекалено сухо. Поливането става във вечерните часове, като трябва да се внимава да не попадне вода върху цветовете и ризомите. След това земята внимателно се разрохква. Ако вали проливен дъжд, препоръчително е ирисите да се закрият с подходящо прозрачно покривало.
С настъпването на първите зимни студове 1/3 от листата трябва да се отрежат, а когато температурите паднат под нулата, ирисите се покриват. За най-ефективно предпазване на растенията от ниските температури трябва да се направи сухо „укритие“ или да се използва невтвърдяващ се материал, който сляга трудно. Като пример за такова покритие е мъх от сфагнум, върху който се поставят елхови клонки. През пролетта, когато снегът се разтопи, мъхът леко се раздвижва, за да може до растението да достигне въздух. Покритието се отстранява, когато чак почвата се постопли.
В градината ирисите много удачно запълват „паузата“ след прецъфтяването на лалетата и нарцисите до цъфтенето например на пеониите, лилиите и флокса. Изключителната красота на перуниките, техните оригинални листа, съхраняващи зеленината си до есента, позволяват използването им в най-разнообразни оформления на цветните площи в градината – поединично, като бордюрни растения, на групи сред тревата, в съчетание с други многогодишни растения, около малки водоеми и т.н.
Изборът на сорта зависи най-вече от желаната цел. В днешно време в света са познати повече от 30 хил. хибридни сорта, кой от кой по красиви. Те се различават по багрите и формата на цветовете, периода на цъфтежа, формата на съцветията и височина на стъблата. По цвят ирисите се делят на едноцветни, двуцветни с различен интензитет на оцветяването, двуцветни с различна окраска на горните и долните части на околоцветника, т.нар. пликата – с окраска във вид на щрихи или точки по краищата на листата върху бял, жълт или розов фон, и перуники с преливащи се цветове, при които багрите преливат плавно от една в друга. Както вече споменахме, с най-голяма популярност се ползват ирисите с височина на стъблото над 75 cm, защото те не само красят участъка, на който са посадени, но и дават превъзходни рязани цветове.

Луковични ириси
Те са по-малки от повечето ириси от ризомната група. Подходящи са за алпинеум и често се използват като растение, което се засажда пред бордюра. В зависимост от вида те цъфтят през зимата, пролетта или лятото.
Някои от луковичните ириси са доста деликатни, което а и причината за по-слабото внимание към тях. Оцеляването им през зимата е доста трудно и се нуждаят от лека почва с добри дренажни свойства. Туфите не трябва да се изваждат и разделят поне 4-5 години след засаждането им. Сортовете и видовете ириси от тази група се разделят на три подгрупи:
» Reticulata, които цъфтят през февруари-март, и са популярни „джуджета“ с височина 7,5–15 cm.
» Xiphium са доста различни. Височината им е между 45 cm и 60 cm и цъфтят през юни–юли.
» Juno, които цъфтят през април-май и са с диаметър на цветовете 5–7,5 cm.
Reticulata се засаждат най-често в алпинеуми. Най-широко разпространените са I. danfordie и I. reticulata, които са с много ароматни цветове. Засаждат се през септември–октомври на дълбочина 7,5 cm.
Перуниките от подгрупа Xiphium пък са предпочитани за бордюрни растения. Най-ранно цъфтящи (през юни) са холандските хибриди, по-известни сред които са I. Lemon Queen и I. Wedgwood. Цветовете на английския ирис I. latifolia са с диаметър 12,5 cm и цъфтят малко по-късно. Испанският пък I. xiphium цъфти през юли със синьовиолетови цветове. Всички тези перуники се засаждат през септември-октомври на дълбочина 10–15 cm.
И накрая няколко думи и за последната подгрупа Juno на луковичните ириси. Те са много деликатни и се нуждаят от богата на хумус почва и ярко слънце. Засаждат се през септември на дълбочина 5 cm. Едни от най-известните видове в тази подгрупа са I. bucharica и I. magniphica.