Ремонт и обновяване на банята V. Монтиране на стойки за санитарните прибори

Георги Балански
Бързото навлизане на метода „сухо строителство“ в строителната практика наложи съществена промяна и в начина на монтиране на санитарните прибори в банята – тоалетната чиния, бидето, умивалника и др. (виж НС 5-6/2009). Тези технологии и разработените за тях материали за носеща конструкция и обшивка на Knauf се оказаха дотолкова успешни, че вече масово се използват и при класическото монолитно строителство, като пред тухления зид се изгражда кухина, в която са поставени стойките за монтиране на всеки един от тези прибори. В нея се намират и тръбопроводите на водопроводната и канализационна инсталация. Носещата конструкция за тези предстенни кухини и подробности за обшивката им с облицовъчни плочи на гипсова основа са описани в статията от предишния брой. Затова тук ще съсредоточим вниманието си върху монтирането на самите стойки и по-специално на стойките за тоалетна чиния и биде. Поради наличието на богат избор от всевъзможни модели на шкафове с вграден умивалник при масивни, изградена с тухли, стени, в която са прокарани водопроводната и канализационната инсталация, смисълът от използване на стойка за монтиране на умивалника в тези случаи отпада.
Използваните в нашия случай стойки са предназначени за конзолно монтиране на тоалетна чиния и биде, а последователността на работа е показана на снимките (обозначени с буквите А, Б, В и Г). Погледнато отвън, те са закрепени директно към стената, без да стъпват върху пода. Поради това не се налага неговото пробиване за монтиране на дюбели, нито поставяне под тях на еластична подложка. Освен че е по-изчистено и несъмнено по-елегантно, това решение има значителни предимства и от хигиенна гледна точка, защото около стъпилата на пода тоалетна чиния и най-вече трудно достъпното пространство зад нея винаги са „язви“ , в които се задържа замърсяване. Между долния край на тоалетната чиния и пода остава пролука с широчина около 50 mm, която осигурява достъп за почистване.
Казанчето за промивната вода е изцяло скрито в стената и не заема място в банята – семпло и практично решение. За разлика от конструкциите, при които казанчето е разположено зад чинията и двете заедно образуват общ блок, тук то е сигурно защитено зад облицовката и няма никаква опасност да бъде изкъртено при невнимание. Монтираното в стойката казанче от пластмаса е наполовина и повече по-тънко от демодираните порцеланови казанчета в моноблока, поради което това решение пести място в и без това неголемите бани, каквито старата строителна традиция отреждаше на българския гражданин. Ъгловият спирателен вентил и свързващата казанчето с водопровода гъвкава тръба също стават невидими за окото, защото се намират във вътрешността на казанчето. Друго предимство на закрепеното към стойката казанче е, че поради конструкцията на подаващия водата механизъм, частичната звукоизолация на самото казанче и дебелата около 35 mm облицовка (заедно с плочките), шумът от пълнещата казанчето вода почти не се чува, нещо, което не може да се каже за откритите казанчета. Оттичането на чинията е задно, което улеснява свързването ù с вертикалния щранг на канализацията, целостта на стоманобетонната плоча не се нарушава, а от тавана на банята на долния етаж не стърчи тръбата на тоалетната чиния от горния. Фабрично изработената стойка гарантира сигурното закрепване на тоалетната чиния и бидето, като очевидно е преоразмерена и за хора със свръхтегло. Тя има механизми за регулиране по височина и наклон. Свързването на казанчето с тръбата за подаване на промивната вода е на практика вечно. Коляното, което свързва изходящата гърловина на чинията или бидето с канализационната система, е фиксирано, което след това силно улеснява монтирането при сигурно уплътняване срещу течове. Въпреки че върху облицовката с плочки остава видим единствено панелът с един или два пускови бутона, конструкцията е така проектирана, че да осигурява лесен достъп до елементите, които подлежат на регулиране, евентуално на ремонт и подмяна. Декоративният панел се задържа на мястото си чрез щипки и се сваля с лекота. След развиване на четири винта капакът, закриващ правоъгълния отвор в казанчето, също се демонтира и така се открива достъп до вътрешността и намиращите се тук детайли – спирателния вентил за водата, гъвкавия маркуч, механизма за контрол на нивото и камбаната, която затваря отвора за изпускане на водата.
Дори и само удобството, което осигурява оформеното зад стойките затворено пространство за прокарване на водопроводните и канализационни тръби, напълно си заслужава избора на този метод на изграждане в банята. Цялата плетеница от тръби, прокарана с минимални ограничения, е изцяло скрита в кухината, нещо, което е трудно дори да си представим как би могло да се изпълни, ако всички тези тръби трябваше да бъдат вкопавани в стената и пода.
Подобно на всичко останало за обзавеждане на банята, и изборът на стойки на нашия пазар е доста голям. Ако за ориентация погледнем към европейския пазар, там се открояват две немски марки, които обаче са и измежду най-скъпите – Geberit и Grohe. У нас са добре представени и стойките с полската марка Kolo, които са силно конкурентоспособни поради по-ниската си цена. Изборът очевидно е въпрос на индивидуално решение, пък и самите конструкции на стойките не съдържат кой знае какво техническо ноу-хау. Това, което заслужава по-внимателно обмисляне, е начинът за задействане на пусковия механизъм на казанчето – механичен или пневматичен. Първият е малко по-сложен откъм монтиране, но пък тези стойки са по-евтини, а и натискането на пусковия бутон изисква по-малко усилие. Пневматичните се управляват с налягане на въздуха, което се създава при натискане на пусковия бутон. Това по принцип изисква прилагане на по-голямо усилие, тези механизми са по-скъпи, ала монтирането им се свежда основно до правилното свързване на една или две тънки тръбички, според броя на бутоните.
За описаната в статията баня ние избрахме стойка на Grohe с механичен пусков механизъм за тоалетна чиния и стойка за биде. Както споменахме, монтирането на различните модели стойки малко се отличава едно от друго, поради което, ако човек има минимални технически познания и умения и си направи труда предварително да проучи техническите паспорти, няма да срещне трудности. Известно притеснение може да предизвика фактът, че често всяка от листовките съдържа чертежи на около десетина модела и затова трябва да се открие верният. Е, има и известни тънкости, които човек сам налучква. Още по-добре е да се проучи предварително опитът на други, които вече са минали по този път.
Всяка от двете стойки се продава в картонена опаковка, върху лицевата част на която е отпечатана монтажна схема за пробиване и изрязване на отворите върху плочите, с които ще бъде затворена предстенната кухина. Затова тя трябва да се запази. Комплектите от части за всяка от стойките трябва да се съхраняват поотделно, защото особено ако ремонтът се проточи по-дълго, дойде ли моментът за тяхното монтиране, човек може да се окаже пред главоблъсканица, докато намери вярното място на всяка от тях.
В нашия случай при силно ограничено място монтирането към стойки позволи разполагане в само метър разстояние на тоалетна чиния и биде.
И двете стойки представляват заварени рамкови стоманени конструкции с антикорозионно покритие, съдържащи всичко необходимо за монтиране на съответния санитарен прибор. Широчината на всяка от тях е 500 mm, при което, прилепени една до друга и плътно до стената, все пак остава достатъчно разстояние за удобно използване на приборите.

Стойка за тоалетната чиния
Тя се състои от две подвижни една спрямо друга части. Долната се закрепва стабилно към пода с помощта на винтове и дюбели така, че стойката да бъде успоредна на стената. В случая е важно мястото ù да се определи точно, защото това ще определи местоположението на чинията, а също така и свързването с вертикалния щранг на канализацията. Горната част на стойката е подвижна. Тя може да се повдига на височина до 1185 mm, като толерансът за движение е 185 mm. Хоризонталната траверса с отвори за шпилките, посредством които се закрепва чинията, е напречно заварена в горната част на стойката и съответно се повдига или снижава заедно с нея. По този начин се нагласява и височината, на която ще бъде поставена чинията спрямо готовия под. Тази височина трябва да бъде 400 mm (при свалена седалищна дъска) и поради това трябва точно да се предвиди още на този етап нивото на завършения под. Щом тази височина бъде установена, двете части на стойката се фиксират неподвижно помежду си чрез притягане на два винта. Втората регулировка на стойката цели тя да бъде вертикална. В горния си край стойката се закрепва към стената посредством две регулируеми опори, изработени от алуминиева сплав. Всяка от тях има широко рамо с централен отвор за винта, с който се закрепва към стената. В единия край има цилиндрично тяло с нарязана в него вътрешна милиметрова резба. Ексцентричното разположение на отвора с резбата позволява по-голяма свобода за завъртане и разположение на опиращото в стената рамо. При тухлен зид това е полезно, защото невинаги подходящото място за закрепване на дюбела може да се уцели от пръв път. Важно е също така да се внимава двете рамена да не стърчат извън габаритите на конструкцията, защото ще пречат при монтиране на хоризонталната и страничната ивица плочи.
Рамката на стойката се свързва към опорите посредством два винта с шлиц за отвертка откъм единия край, които се завиват в отворите на опорите. Дължината на цилиндричните тела, респективно дължината на резбата в отворите, позволява разстоянието между стойката и стената да се регулира в доста широки граници – от 170 до 200 mm. Това става чрез завиване или отвиване на тези два винта. След това местоположението на стойката се фиксира чрез притягане на контрагайката върху всеки от винтовете. Освен че стойката трябва да бъде успоредна на стената и вертикална, евентуален малък страничен наклон може да се компенсира след разхлабване на единия от винтовете, свързващи двете ù части.
Точното местоположение на стойката трябва да бъде съобразено и с наличните условия за съединяването на коляното, което свързва изходящата гърловина на тоалетната чиния с вертикалния щранг на канализацията. Това коляно, съставна част от комплекта на стойката, е закрепено при точно фиксирано местоположение към напречната траверса. Преди да се пристъпи към окончателното закрепване на стойката, внимателно трябва да се изпробва свързването между разклоняващия елемент Ø110 на централния щранг с това коляно, така че съответните отвори на присъединителните елементи да бъдат съосни, а не разположени под ъгъл един спрямо друг. Това е необходимо, за да влизат без усилие един в друг и уплътнението между тях да бъде сигурно. Ако отворът на коляното към тоалетната чиния не лежи в равнина, успоредна на равнината на рамката на стойката, това ще създаде проблеми при монтиране на чинията. При правилно свързване на коляното то ляга без усилие на мястото си и тук се фиксира с пластмасова скоба.
Колкото до коляното в края на тръбата за подаване на промивната вода от казанчето, тук регулировки не са нито необходими, нито възможни. Разстоянието между осевата линия на този отвор и осевата линия на отворите за завиване на двете носещи тоалетната чиния шпилки е зададено фабрично. То е стандартизирано и съвпада точно със съответните разстояния при чинията.
Самата тоалетна чиния се монтира едва след като облицовката с плочки бъде напълно завършена. Затова тази операция ще бъде разгледана в отделна статия. В зависимост от наличието на два стандарта за разстоянието между отворите за закрепване на тоалетната чиния (180 mm и 230 mm) в напречната траверса има пробити и нарязани съответно две двойки отвори. В случая трябва да се провери коя от тях съответства на наличната чиния и това да се има предвид при пробиване на отворите в плочите, които челно затварят кухината със стойката.
При монтиране на стойката трябва да се осигури и захранването на казанчето с вода. За тази цел при прокарване на тръбите за студената вода трябва да се уцели достатъчно точно мястото, където се намира отворът в горния край на казанчето при монтирана стойка. Тръбата се прокарва до това място и в края ù се заварява коляно с метална втулка и вътрешна тръбна резба 1/2″. По-късно в нея се завива ъгловият спирателен вентил от комплекта на стойката, а той от своя страна посредством гъвкав брониран маркуч, също разположен във вътрешността на казанчето, се свързва с дозиращия притока на вода механизъм.
На този етап вече може да се монтира и механизмът за пускане на водата. Бутонът е един, което ще рече, че при тази конструкция няма двустепенно изпускане с цел икономия на вода. За сметка на това обаче при повторно натискане изтичането на водата може да бъде спряно. Панелът с бутона се продава отделно, като се избира и според вида на материала и покритието, съответно и по цената. Той пък се поставя едва при завършена облицовка с плочки.
Както вече споменахме, тук ще опишем монтирането на механичен, изпълнен с лостова система механизъм, което изисква повече съобразителност, включително за ориентация в ръководството, което съдържа схематични чертежи за девет модела едновременно. Ъгловият спирателен вентил и гъвкавият брониран маркуч се намират в кутия от стиропор (1). Самата кутия пък има два отвора, през които с винтове се закрепва временно върху отвора на казанчето и по този начин служи за шаблон при поставяне на плочките, ограждащи отвора, предпазва и от зацапване с лепило. Разстоянието между кутията и отвора, образуван от плочките, трябва да бъде 1–3 mm. Тя може да послужи и за шаблон при очертаване на отвора в облицовъчните плочи.
Останалите елементи за сглобяване на пусковия механизъм са закрепени временно към гърба на пластмасов капак (2), който затваря отвора на казанчето. Той се изважда лесно след натискане на езичето, което го придържа. От задната страна на капака се намира шарнирно закрепено лостче, което при натискане на пусковия бутон избутва камбаната надолу и се пуска водата. Тук са закрепени още два детайла, които трябва да се извадят (3) – цилиндрична втулка, която след това се поставя и закрепва чрез защипване в оформено за нея гнездо в пусковия бутон (4) и рейка с перфорирани с квадратно сечение отвори. Единият ù край завършва с резба, върху която е навита втулка, позволяваща фино регулиране на дължината на рейката.
Следващата операция е отваряне на централния отвор в капака, за което с остър макетен нож се прерязват мостчетата, свързващи фабрично щанцованите сегменти, ограждащи отвора (5). Сега вече капакът може да бъде поставен обратно на мястото си, като се внимава наклоненият надолу край на лостчето да влезе в отвора на камбаната. Другият край на лостчето се вкарва в един от квадратните отвори на рейката. Предният ù край се намира във вътрешността и опира в дъното на монтираната към бутона цилиндрична втулка. Регулировката на механизма се свежда до точно определяне на разстоянието между края на рейката и мястото на закрепване на края на лостчето в квадратния отвор (6). Измерено от ръба на капака, разстоянието до края на рейката трябва да бъде 13 mm. На практика краят на лостчето се поставя в петия поред отвор на рейката, гледано откъм втулката с резбата. Самата тя се завива докрай, след което се развива обратно на разстояние 5 mm.

Стойка за бидето
Тази стойка, която изглежда по-опростена в сравнение със стойката за тоалетната чиния, е по-скъпа. Освен на търговска политика, това навярно се дължи и на двата изработени от месинг елемента, към които се свързват ъгловите спирателни кранове за подаване на топла и студена вода. Тази стойка се монтира по същия начин към пода и стената отзад, както вече бе описано. Освен това рамките на двете стойки се свързват и помежду си с винтове. Двете, естествено, трябва да лежат в една равнина, а монтажните отвори за тоалетната чиния и бидето да се намират на една линия. Регулировката по височина при тази стойка се извършва по същия начин, както и при другата, като тук хоризонталната траверса също е подвижна – закрепена с винтове към вертикалните колонки на стойката. Освен това скобата, закрепваща коляното, което свързва сифона на бидето с канализационната система, може да се премества и фиксира по височина. Същото се отнася и за двата накрайника за монтиране на спирателните кранове, които освен по височина може да се преместват и встрани. Тези възможности за освобождаване и след това закрепване в желаното положение трябва да се използват добре обмислено, защото най-трудното при монтиране на тази стойка е свързването на двата накрайника с водопроводните тръби, което става с лепена, т.е. твърда връзка между тръбите и муфите с впресована метална втулка с вътрешна тръбна резба 1/2″. Както се вижда на снимката, разстоянията са къси, за да се разчита изцяло на огъване на тръбите, за да се осигури разстояние около 70 mm между двата заварявани елемента, необходимо за изваждане на заваръчния апарат. Мястото за работа е силно ограничено. Според конкретните условия трябва да се намери оптималното в случая решение.
Един от вариантите е двете муфи да се заварят към тръбите, а освободените от винтовете месингови накрайници се монтират чрез завиване към тях. За по-сигурно уплътняване бихме препоръчали използване на калчища в комбинация със специална уплътняваща паста. След това се търси най-удобният начин за свързване към съответния водопровод. Както се вижда от снимката, възможни за това места са преди или след коляното или между тръбата и тройника. Задачата може да се улесни значително, ако месинговите накрайници бъдат завъртени на 180о и свързващите ги тръби са разположени под тях. Освен избиране на оптималната последователност на свързване, в случая е много важен и добрият синхрон в действията на двамата работещи – единия, който държи и вкарва тръбата в отвора на фитинга, и другия, който държи нагревателния инструмент. Времето, през което нагретите елементи трябва бъдат вкарани един в друг и съединени, е само 4 s. Това означава, че щом изтече времето за загряване (7–8 s), заваръчният апарат трябва да бъде изтеглен встрани едва ли не светкавично, за да се освободи безопасно поле за работа. Право на грешка в случая почти няма.
За да дадем кураж на начинаещите домашни водопроводчици, признаваме, че всички тръбни съединения бяха направени късно вечер на изкуствено осветление от двама души, единият от които преди това бе направил само 2–3 пробни заварявания, а другият за пръв път хващаше апарат за заваряване. Стига да се обмисля внимателно и технически логично всяка следваща стъпка в изграждането на банята, няма нито една дейност, която майстор любител да не може да извърши.
Щом приключи свързването на тръбопроводите и коляното за оттичане на водата е поставено на мястото си, всички болтове се притягат окончателно. Ако се окаже, че накрайниците за завиване на спирателните вентили не лежат на едно ниво, това не е беда, защото връзките към смесителната батерия на бидето и без това са с гъвкави бронирани маркучи. Това обаче трябва да се отчете при определяне на центровете за пробиване на отворите в облицовъчните плочи и по-късно в керамичните плочки.
След като свързването на тръбите бъде напълно завършено, двата накрайника се затварят с тапи, за да се прави окончателна водна проба под налягане за проверка на евентуални неплътности.

Облицоване на стойките
След като двете стойки бъдат окончателно монтирани и всички тръбни връзки са направени и изпробвани, остава стойките да бъдат покрити с облицовъчни плочи. За тази цел предварително трябва да се направи подходящата за случая носеща метална конструкция. Решението зависи от дължината на кухината, а също така и от евентуално намиращия се в непосредствена близост вертикален щранг на канализационната система и водопровода. В този често срещан при малки сгради случай металната конструкция се усложнява, защото служи едновременно за опора на плочите, обшиващи кухината със стойките, и от друга страна трябва да се оформи скелетът на канал от пода до тавана, през който преминават тръбопроводите към горния етаж.
Класическото решение е да се използват поцинкованите метални профили на Knauf и методите за съединяване помежду им чрез прищипване, някъде с болтове и гайки, а към пода, стените и тавана с дюбели-пирони. Такива решения са описани в НС 5-6/2009. Според наличните материали и инструменти в домашната работилница носещият обшивката скелет може да се направи и от студено огънати тънкостенни стоманени профили – чрез заваряване, съединения с винтове и гайки, с винтове и дюбели към строителната конструкция. За обшиване на двете стойки и недостиг на място, решението е облицовъчните плочи да се закрепят с винтове директно към профилите на стойките. Поради по-голямата дебелина на металните профили, независимо че се използват самопробиващи винтове, за всеки от тях трябва предварително да се пробие отвор. Специално за плочите Aquapanel и двуслойна обшивка се препоръчват самопробиващите винтове Aquapanel Maxi SB 39.
В този случай допълнителен метален профил (ъглов или със затворено правоъгълно сечение) се закрепва с винтове и дюбели към стената на равнището на горния край на стойките, за да легне върху него хоризонталната ивица облицовъчна плоча. По същия начин се осигурява и опора откъм стената за страничната обшивка.
За облицоване на така изградената конструкция са възможни три варианта: плочи от гипсокартон, от гипсофазер или новите плочи Aquapanel Indoor. Последните несъмнено са най-подходящи за облицовки в мокри помещения, защото се произвеждат на циментова основа, което ги прави напълно водоустойчиви. Те са и значително по-здрави от гипсокартонените плочи. При използване на тези плочи обшивката може да бъде направена и само с един пласт, т.е. с дебелина от само 12,5 mm, а не в два, както е при другите два вида плочи. Ние обаче, верни на прокламирания от Мечо Пух принцип „колкото повече, толкова повече“ или разтълкувано по майсторски според нас, че от повече глава не боли, преценихме, че откъм челната широка страна на конструкцията обшивката и с тези плочи е по-добре да се направи също двойна. Независимо, че широчината на отвора между вертикалните профили на всяка от стойките е само 440 mm, при конзолно монтираните чиния или биде натискът в долния им край от седналия човек се предава и върху обшивката, като се стреми да я огъне навътре и така периодично поставя на изпитание еластичните свойства на лепилото. Двуслойната обшивка с Aquapanel Indoor се държи досущ като масивен тухлен зид и не поддава ни най-малко при натиск. Обшивката отстрани и отгоре спокойно може да бъде еднослойна, защото механично натоварване практически няма.
Единственият недостатък на плочите Aquapanel е цената им, която е 3–4 пъти по-висока от плочите гипсокартон. Това обаче едва ли е от решаващо значение, защото при вложените като цяло средства и най-вече труд плюс изтърпените немалки неудобства при основния ремонт на банята, икономиите на дребно са недопустими.
В статиите от тази поредица е синтезиран опитът от цялостното обновяване на две бани. В първата облицовката бе направена с плочи от гипсокартон. Съблюдавайки обаче цитираната крилата мисъл на мъдрия Мечо Пух и независимо че използвахме специалните влагоусточиви плочи гипсокартон Knauf GKI, се надяваме, че допринесохме за обогатяване на строителната практика, като се презастраховахме по отношение на цялостната хидроизолация на обшивката. Първата плоча бе старателно обмазана откъм вътрешната страна и кантовете с препарата за течна хидроизолация Ceresit CL 51, след което бе монтирана с винтове към носещата конструкция. След това със същия препарат се намазва лицето на вече монтираната плоча и гърбът на втората, която се поставя върху нея. След като тя бъде също здраво захваната с винтове, двете прилепват плътно една към друга, а щом течният материал се втвърди, двете плочи вече са изключително здраво свързани една с друга и на практика представляват една-единствена плоча, сигурно защитена срещу проникване на влага.
Този подход може да се използва и при обшивка от плочи гипсофазер, които също са значително по-устойчиви на натиск и изронване от гипсокартона. Въпреки че при плочите Aquapanel Indoor такава допълнителна хидроизолация не е необходима, не си спестихме малкото труд и преразход на материал, за да я направим. Освен правилната според нас теза за презастраховането, ще добавим още, че слоят Ceresit CL 51 представлява отлична основа, осигуряваща оптимално сцепление на лепилата за плочки от същата марка. И още нещо, преди нанасяне на тази марка течна хидроизолация, независимо какъв вид плочи се използват, основата предварително се грундира с Ceresit CT 17.
Преди да се пристъпи към монтиране на обшивката, освен че отделните детайли трябва да се разкроят по необходимите големини, в челните панели трябва да се пробият отвори за преминаване на шпилките, тръбите и спирателните вентили. Местоположението им се разчертава с помощта на шаблона от опаковката или като се използват чертежите, които направихме за собствена употреба. В зависимост от диаметъра отворите се изрязват със специални боркорони с твърдосплавни зърна по периферията на челото (до Ø83). За по-големи диаметри може да се използва един от двата показани на снимките инструменти – ръчният за пробиване на отвори с диаметър до 300 mm и задвижваният от бормашина – до Ø105.
Правоъгълният отвор за достъп до вътрешността на казанчето се изрязва с прободен трион и трионче, за предпочитане за рязане на метал и ситни зъби. Специално за твърдите плочи Aquapanel може да препоръчаме и разкрояването на облицовъчните панели да се извършва чрез рязане с прободен трион, като може да продължим с препоръките и да посочим, че най-подходящи за случая са триончетата с твърдосплавни зърна, като T 130 RF на немската фирма Hawera, което е предназначено за рязане на керамика. За промушване на триончето през плочата предварително в близост до четирите ъгъла на правоъгълния отвор със спирално свредло се пробива по един отвор. Окончателното оформяне на правите ъгли става чрез изпиляване с рашпила с твърдосплавни зърна.