В категории: Брой 3-4/2003, Градина, Хоби

Пролетната градина

Пролет е. Природата се събужда от зимния си сън. Дърветата разцъфват, птичките запяват, а животът става някак си по-различен. Това е времето и за планиране на градината – градината, която ще ни радва през цялата година. Защото цялостното й възприятие зависи не само от правилното отглеждане на растенията, но и от подходящите цветови комбинации и съчетаването на различни видове според периода им на цъфтеж.

На страниците на нашето списание неведнъж сме разглеждали различни видове цветя, условията за отглеждането им, както и периодите им на цъфтеж. Ето защо тук ще представим планирането и пролетната подготовка на градината, както и начините за засаждане и размножаване на растенията.

Планирането е тема, която, общо взето, е строго индивидуална и зависи преди всичко от големината на градината, вида на почвата, времето, с което разполагате за нейното поддържане, и не на последно място от средствата, които може да заделите за това удоволствие. Поради тази причина ще се ограничим от представянето на цялостното й „композиране” и ще наблегнем само на важните за крайния резултат фактори. Но да започнем от основния елемент в развитието на растенията – почвата.

Видове почви

Цветята, както и всички други растения се хранят самостоятелно и имат нужда от хранителни минерални вещества, които извличат от почвата с кореновата си система. Почвата абсорбира влагата, която се разполага в съвсем тънък пласт около почвените частици. Именно този воден пласт е основният източник на необходимата за растенията влага. Едновременно с това изпълнява ролята на посредник, чрез който растенията си набавят необходимите минерални соли чрез кореновата си система.

Хранителните вещества в почвата са подложени на непрекъснати изменения и в количествено отношение, и по форма и степен на усвояване от растенията. Концентрацията на минералните соли обикновено е много ниска и варира силно за различните почви. Необходимото количество почвена храна зависи от вида, сорта и фазата на развитие на растението. Голяма част от цветята и декоративните растения произхождат от различни части на света, където климатичните условия и геологичният състав на почвата са най-разнообразни, поради което и изискванията им по отношение на почвата са също различни. Едни виреят най-добре в песъчливи, а други на блатни почви и изискват различен тор – някои пресен, а други стар (прегорял). Така например градинската теменужка и мушкатото понасят добре почва, наторена с пресен тор, а розата, гладиолата – със стар тор. Луковичните растения изискват глинесто-песъчлива или чимова почва, а кактусите – лека и бедна почва. Някои цветя, като калцеоларията (пантофче), колеуса (копривка) и др., изискват калий в почвата, а цикламата, азалията, хортензията и камелиите не го понасят. Има и растения, които в различните си периоди на развитие изискват различна почва – напр. бегонията, цикламата и др.

Механичният състав на почвата за цветя трябва да позволява да се създава и да се задържа за дълго време едрозърнестата структура, която осигурява за растенията умерена и равномерна влага и широк достъп на въздуха.

Много важно условие за правилното отглеждане е изискването на растенията към киселинността на почвата. В таблицата са дадени видовете почви според тяхната киселинност.

В зависимост от механичния състав и физичните им свойства почвите се разделят на:

◊ Глинести почви – тежки, с голямо сцепление и жилавост, малка проветривост и водопропускливост и голяма капилярност.

◊ Песъчливо-глинести и глинесто-песъчливи – полутежки, съдържат остатък от пясък, хумус, вар и др., са едни от най-добрите за отглеждане на цветя в градината.

◊ Хумусни – характеризират се със средно сцепление, жилавост и проветривост и голяма поглъщателна способност на водата и на хранителните вещества. Обработват се лесно, а растенията не страдат от киселинност.

◊ Песъчливи и чакълести – съдържат повече пясък или камъни, бедни, много пропускливи и сухи, с минимална поглъщателна способност.

В повечето случаи за отглеждане на цветя са необходими специални почвени смеси, съставени от компост, листовка, чимова пръст и др. Ето и някои от основните съставки на почвените смеси:

◊ Компост – получава се от разлагането на органични и неорганични отпадъци, като листа, стъбла, дървесна пепел, обелки от картофи и други плодове и зеленчуци, черупки от яйца и др. За да се получи годен за употреба компост, всички тези отпадъци се събират накуп с височина до 1–1,5 m и широчина до 2–2,5 m. За да се запази влагата купът се покрива с пласт богата на хранителни вещества пръст с дебелина 15-20 cm. За улесняване на угниването на материалите и равномерното им разместване купът се преобръща 2 пъти годишно така, че вътрешната част да излезе отвън, а външната да отиде вътре. По този начин се осигурява и равномерното и умерено овлажняване. Времето за образуване на добре угнил компост е 1 до 2 години.

◊ Листовка – получава се от угниването на листата на растенията. При отглеждането на цветя се използва листовка от широколистни дървета – букови и лескови листа. Не се препоръчва използването на листовка от дъбови и върбови листа, както и от иглолистни дървета. Листовката е лека и има рН 6. Не задържа водата и е силно порьозна, вследствие на което въздухът прониква лесно до корените на растението.

◊ Чимова пръст – приготвя се от ливадни чимове. Богата е на хумус и хранителни вещества и е по-тежка от компоста. Употребява се при отглеждането на карамфили, хризантеми, рози, гераниуми и др.

◊ Папратови корени – използват се предимно при отглеждането на орхидеи, защото спомагат за проникването на много въздух и предпазват от загниване на корените. Получават се от корените на някои видове папрати.

◊ Пясък – придава рохкавост и проветривост на почвите и ги прави одцедливи. Най-подходящ е речният пясък, който не съдържа отплавни частици и железни оксиди. Много често се употребява при вкореняването на зелените резници.

◊ Оборски тор – употребява се за подсилване на почвата при почти всички цветни култури. В повечето случаи оборският тор трябва да бъде напълно изсъхнал (прегорял).

Освен почвените смеси широко разпространени за отглеждането на цветя вече са и естествените и изкуствени субстрати, които се явяват като заместители на почвата. Характеризират се с това, че са много по-леки от почвата, стерилни са и се проветряват добре. В повечето случаи се продават готови, а в магазина, от който ще ги купите, могат да ви дадат професионален съвет кой е точният субстрат за даденото растение. Все още най-голямо приложение намират:

◊ Торф – изважда се от блатни торфени находища, като се взема горният слой, в който разлагането е завършило. Притежава добра стерилност, рехавост и много висока способност да поглъща водата. Беден е на хранителни вещества и има кисела реакция – рН 3,5–4,5. Преди използването му се овлажнява и се обогатява с минерални торове.

◊ Перлит – сивобяла руда от неорганичен произход, която се смила, пресява и нагрява в пещи, вследствие на което водата се изпарява, а перлитът се разпада на гранули с различна големина. Той е напълно стерилен, лек и притежава висока способност да поглъща водата, поради което е особено подходящ за вкореняването на растения, на които им предстои превозване на далечни разстояния.

◊ Биоластин – субстрат във вид на иглички, който е много лек и стерилен, не се променя и може да се нагрява, стерилизира и използва многократно.

В разсадниците и големите цветарски магазини може да намерите всякакъв вид почва, субстрати и съответните торове, а консултант-продавачите могат да ви упътят към най-правилния избор.

Както вече споменахме, цветята черпят от почвата всички видове хранителни вещества, необходими за техния растеж и развитие. Не всички почви обаче съдържат достатъчно хранителни вещества по вид и количество. Друг въпрос е, че и не всички растения имат еднакви изисквания към почвата. Ето защо в повечето случаи се налага в почвата да се внасят такива хранителни вещества, каквито липсват или не достигат. Това става чрез торенето.

За правилното развитие на всяко растение са необходими три основни елемента: азот, фосфор и калий, в различно съотношение в зависимост от изискванията на конкретното растение.

Азотът участва в състава на белтъчините и е основният елемент за растежа на растенията. При недостиг на азот растежът спира, а листата остават дребни, бледи и с жълтеникав цвят. Прекаленото обогатяване с азот пък води до усилен растеж и закъсняване на цъфтежа.

Фосфорът е необходим за възобновителните процеси на растението. При недостиг на фосфор листата се свиват и престават да растат, а понякога по тях се образуват червеникавовиолетови петна – сигурен признак, че клетките умират и изсъхват.

Калият участва в синтеза на въглехидратите, влияе върху разпределението на белтъчните вещества в тъканите на растението и т.н. Липсата на калий води до ненормално скъсяване на жилките на листата, съпроводено с кафеникаво оцветяване на краищата на листата.

Манганът участва в изграждането на хлорофила. При недостиг на манган се създават условия за появяване на заболяването хлороза, при което растението се обезцветява поради липсата на хлорофил.

Пазарът ни вече е много богат на всякакви вносни стоки, сред които са и различните видове торове, поради което няма да се спираме подробно на тяхното описание. Още веднъж напомняме, че за правилния избор може да разчитате на знанията и опита на консултант-продавачите в големите цветарски магазини и разсадниците.

Размножаване на храстовидни, луковични и едногодишни растения

Храстовидните, луковичните и едногодишните растения могат да се аранжират в неповторими комбинации. Храстовидните придават структурата и цвета на композицията, поради което служат като основа на засаждането. Едногодишните растения служат по-скоро за бърз, но, за съжаление, кратък ефект. Луковичните създават малко повече грижи, защото трябва да се пресаждат всяка пролет, но за сметка на това те са акцентът на композицията, а големината им варира от малко „бижу“ до представителни „големци”.

Луковицата представлява миниатюрно подземно стъбло, заобиколено от месести листа във форма на розетка. В основата на тези листа има заложени пъпки. При някои растения след покарването на цветното стъбло луковиците умират, но в същия момент се образуват една или повече нови луковици, чрез които растението се размножава. Типичен пример за това са луковиците на лалето и нарциса.

Различия има и във външната форма и корените на луковиците. Едни са покрити със суха, кожеста люспа, която ги предпазва от неблагоприятни атмосферни влияния (например луковицата на лалето). Такива луковици обикновено прекарват вегетационна почивка. При други растения луковицата не е защитена по този начин. Отделните й външни люспи са повече или по-малко свободни. За пример могат да се дадат лилиумите. Такива луковици не могат да се съхраняват дълго време на открито и не прекарват вегетационна почивка. Корените им са многогодишни и месести, което ги доближава до многогодишните цветя.

Почти всички луковици изискват почва с добри дренажни свойства. В случай че почвата е сбита и тежка, дупката, в която ще се засаждат трябва, да се изкопае поне една седмица по-рано и да се добави чакъл или речен пясък. И една особеност на дупките за засаждане на луковиците – дъното им трябва да е плоско, а страните – вертикални.

Най-общото правило при засаждането на луковици е, че дупката трябва да бъде с дълбочина два пъти по-голяма от височината на луковицата. Например, ако луковицата е с височина 5 cm от върха й до началото на корените, трябва да се засади в дупка с дълбочина 10 cm. Разбира се, всяко растение има свои изисквания, които трябва да се спазват. Така че, ако садите луковици на растения, различни от лале, нарцис, зюмбюл или минзухар, първо старателно прочетете по какъв начин даденото растение изисква засаждането на луковицата.

Храстовидните растения, устойчиви на зимните студове, се засаждат през пролетта или есента. Най-подходяща е есента, защото има достатъчно време от вкореняването до следващия сезон на цъфтежа. Дупката, в която се засаждат, трябва да бъде около 10 cm по-голяма от обема на корените. Ако почвата е прекалено суха, дупката първо се напълва с вода, след което пръстта в основата се смесва с органичен тор. Растението се поставя в дупката така, че растителните пъпки да бъдат разположени в основата на земята, дупката се запълва с пръст, притиска се внимателно с ръка и се полива обилно.

Едногодишните растения, които предварително са пикирани в подходящи съдове, се засаждат подобно на храстовидните. Още по-удобно е, ако се използват малки извадени растения. Дупката трябва да бъде с подходяща големина, а корените никога не трябва да се прегъват, за да може да се разположат правилно в дупката. Върхът на почвената топка трябва да е разположен точно под равнището на почвената повърхност, а ако използвате извадени пораснали растения, може да се ориентирате по следата от почвата по стъблото.

Размножаване чрез семена

Някои растения се размножават най-лесно чрез семена. Разбира се, всеки вид има своите изисквания. Растения, които цъфтят бързо и са с едри семена, обикновено се засяват на постоянно място, т.е. на мястото, където ще цъфтят. В повечето случаи това са едногодишните, устойчиви на студ, и многогодишните храстовидни растения. Засяването на постоянно място се извършва през пролетта, когато почвата вече се е затоплила. Горният слой на почвата трябва да бъде фин и рохкав и от него да бъдат отстранени всички камъни и по-големи буци пръст. В противен случай ще покълнат само някои семена, вследствие на което растенията ще бъдат неравномерно разположени.

Технологията на засаждането на растения чрез разсад е подробно представено на илюстрациите, затова тук ще споменем само някои особености:

◊ Някои семена са с много твърда обвивка, поради което се налага предварителна обработка преди засяването. Те ще покълнат по-лесно, ако преди засяването обвивката им се разцепи много внимателно с остър нож. Други семена пък изискват накисване във вода за 24 часа, за да се размекне обвивката им.

◊ Идеалният субстрат за засяване е съставен от два слоя. Долният се състои от хубава пръст или универсален субстрат, а горният – от градински чакъл или речен пясък, в който при поливане водата няма да се задържа. Предимството на този метод е, че семената се засяват в горния, водопропусклив слой, а долният осигурява необходимата влажност и хранителни вещества, докато се образуват коренчетата. Като алтернатива може да се използва съд за разсаждане, в който се слага само универсален субстрат или хубава пръст.

◊ Пикирането се изразява в разреждането на прекалено гъсто поникналите млади растения. То се извършва, когато между първите две показали се листенца се появят новите, вече истински листа. Пикирането е важна и задължителна операция, защото осигурява по-бързото и по-здраво развитие на разсада. Той се засажда тогава, когато листата станат достатъчно големи, защото тогава растението по-леко и по-бързо ще преодолее шока при преместването.

◊ Общото правило за дълбочината на засяване е, че семената се покриват 2-3 пъти повече, отколкото е тяхната големина. При по-тежки почви и при ранно пролетно засяване семената се покриват по-малко. При по-леки почви и по-късно засяване се сеят по-дълбоко, което спомага за осигуряване на по-постоянна влага на семената. Това обаче е общ случай, а конкретният строго зависи от вида на растението.

Размножаване чрез резници

При размножаването чрез резници се използват отделни части от растението, които, поставени при подходящи условия, се вкореняват и дават нови растения. В зависимост от това коя част на растението се използва, се различават следните видове резници: стъблени резници, пъпкови и листни резници и коренови резници.

Стъблени резници

За стъблени резници се използват малки клонки с 2-3 нормално развити листа. Те имат дължина 6-8 cm в зависимост от дължината на междувъзлията. Ако клонките са още млади и сочни, те се наричат зелени резници, а ако са по-стари, миналогодишни – зрели резници. Зелените се вкореняват по-лесно, но и по-лесно загниват, а зрелите – обратно.

В зависимост от мястото на стъблото, от което се взима резник, се различават същински и връхни резници. При връхните се взима върхът на клонката.

Отрезът от долния край на резниците е напречен, на 2 mm от пъпката, защото това място е по-богато с резервни храни и има заложени спящи пъпки. Премахва се долният лист, а по-горните листа се съкращават умерено. Стъблените резници се съхраняват натопени във вода, покрити с мокра марля и поставени на сенчесто и хладно място. След като се подготвят, резниците се посаждат за вкореняване. Най-често се вкореняват в сандъче, на разстояние около 3 cm един от друг. Дупките се подготвят предварително, като е желателно да не бъдат много дълбоки.

Сравнително по-рядко се използва размножаването на зрели резници. Практикува се при розите, отчасти при обичките и др. Те се режат с 3–5 пъпки и се засаждат през пролетта в обикновена пръст. Засаждането се прави надълбоко, така че само горната пъпка да остане над земята.

При растения, които изпускат млечен сок, преди засаждането резниците се оставят, за да изтече сокът. След това загорялата коричка на отреза се отстранява, раната се напрашва с прах от дървени въглища и резникът се засажда.

Листни резници

При този начин на размножаване се използват листа, които, вкоренени при подходящи условия, дават самостоятелни растения. Има цветя, при които това е единственият начин за размножаване. Обикновено това са вечнозелените, месестите, твърдите листа, чиято тъкан е силно устойчива и богата на хранителни вещества.

За размножаването чрез листни резници се предпочитат по-големи и по-стари листа, защото те могат да се разрежат на повече парчета, а едновременно с това се вкореняват по-сигурно и не са чувствителни на загниване. Процесът се провежда късно през лятото или през пролетта, когато листата са добре и силно развити и растенията са все още във вегетация. През пролетта се използват миналогодишни листа. Тъй като по-лесно загниват, за вкореняване листните резници изискват по-песъчлива почва или чист речен пясък.

За пъпкови резници се използват пъпките, които са се образували в пазвите на листата. Листът с пъпката се изрязва и се посажда така, че пъпките и долната част на листата да бъдат покрити с пясъка. Пъпките не трябва да са много стари, нито пък много млади, защото лесно загниват. Най-удобен за размножаване по този начин е есенният сезон.

Коренови резници

За този начин на размножаване се използват части от корени, които при някои растения имат способността да образуват вегетативни пъпки. Обикновено чрез коренови резници се размножават растения с месести корени, като най-благоприятният период за това е зимният сезон. Тогава в корените са натрупани повече резервни храни. Избират се по-дебели коренови разклонения, които се изрязват на късове с дължина 5–7 cm отгоре напречно, а отдолу полегато. Засаждат се отвесно или слабо наклонено в хумусно-песъчлива пръст на такава дълбочина, че горният им край с напречен отрез да бъде покрит с 0,5 cm пръст или чакъл. По-тънките корени изкарват пъпки много бавно, в някои случаи дори след година.

Съществуват задължителни условия, които трябва да се спазват, за да бъде успешно размножаването чрез резници:

◊ Поддържане на висока температура в размножителната пръст. Това условие важи особено силно за топлолюбивите растения, размножени през зимния сезон. Поддържането на по-висока температура в пръстта, отколкото на въздуха стимулира коренообразуването и задържа развитието на негативните пъпки.При недостатъчно топлина вкореняването става много бавно, а много често резниците загиват. През лятото и есента не е нужно поддържането на висока почвена температура.

◊ Поддържане на висока влажност на въздуха. Това се налага, за да се намали изпаряването от резниците до възможния минимум. За целта те се държат на затворено място, например в остъклени сандъци, пригодени за тази цел. За създаване на необходимата въздушна влажност често се пръска с пулверизатор. Пръстта обаче не бива да бъде и прекалено мокра, защото това влошава аерацията, забавя вкореняването и предизвиква гниене. Честотата на оросяване зависи от сезона и от самите резници. През зимата е достатъчно оросяването 1-2 пъти на ден, а през лятото 4-5, а и повече пъти. Резниците се проветряват сутрин, оросяват се и се затварят отново. Въздушната влага трябва да съответства на топлината и на степента на развитие на резниците. Когато е студено и резниците са по-развити, се поддържа по-ниска влажност и обратно.

◊ Правилната светлина. Светлината, а донякъде и влажността на въздуха се контролират чрез засенчване. В случай че чрез оросяването може да се осигури необходимата влажност, засенчването е излишно и вредно. Колкото по-често се оросява и по-малко се засенчва, толкова по-бързо се вкореняват резниците.

Обикновено през първата седмица съдът с резниците се държи повече затворен и засенчен, а през втората и особено през третата се дава повече светлина, като същевременно оросяването става по-често. През четвъртата почти са се вкоренили, затова се оставят на повече въздух и не се засенчват.

Размножаване чрез разделяне и чрез ризоми

То се практикува най-често предимно при многогодишните цветя със силно разклонена коренова система. Обикновено от нея покарват множество издънки, които се използват за размножаване. Времето за размножаване чрез разделяне е в зависимост от сезона на цъфтеж и от биологичните особености на растението. Така например цъфтящите през есента се разделят през пролетта, а пролетните – през есента.

Ризомите са удебелени стъблени части, които се развиват под или над земята.

Надземните ризоми лесно пускат корени и по цялата си дължина образуват нови растения, които, притиснати към земята, се вкореняват много лесно. Впоследствие те се отделят и се използват като самостоятелни растения.

Нарязани на отделни части с достатъчно вегетативни пъпки и засадени, подземните ризоми лесно пускат стъбла и още по-лесно се вкореняват, ако изобщо нямат корени.

* * *

Тест на почвата

Какъв вид е почвата? Това може да се провери по следния начин: Няколко дни след като е валял дъжд, вземете една шепа почва и я стиснете в ръката си, като се стремите да оформите топка. Песъчливата почва остава със зърнеста структура и много трудно може да се направи на топка. С глинесто-песъчливата с лекота се формира топка, но тя е влажна и рохкава. Единствено глинестата почва притежава „слепващи” свойства и топката, направена от нея, запазва кръглата си форма, дори и при пускането ґ на земята.

В каква степен почвата пропуска водата? За да установите това, изкопайте дупка с дълбочина 60 cm и я напълнете с вода. След като водата попие, напълнете дупката още веднъж. Засечете времето, за което водата ще се „изсмуче” напълно от почвата. Ако водата не изчезне напълно за 2–3 часа, пропускливостта на почвата не е добра и ще ви създава проблеми.

Задържа ли почвата достатъчно влага? Полейте малка част от почвата и след 2 дена изкопайте малка дупка с дълбочина около 15 cm. Ако почвата във вътрешността на дупката е суха, това означава, че почвата не задържа достатъчно влага.