В категории: Бани и кухни, Брой 7-8/2001, Водопровод и канализация, Ремонти, Строителство

Водопроводна инсталация с медни тръби

Класическите доскоро за българския строител поцинковани стоманени тръби бързо отстъпват на по-модерните медни и пластмасови тръбопроводи. Всъщност модерните за нас медни тръби от десетилетия се използват в цивилизованите държави. Причината е, че с тях се работи много по-лесно и бързо: лесно се огъват и прокарват на труднодостъпни места, не кородират и не замърсяват протичащата питейна вода – студена или топла. Вътрешната им повърхност е много по-гладка, отколкото при поцинкованите тръби, и поради това отлаганията по стените са много по-малко. Това от своя страна намалява хидравличното съпротивление на тръбопровода и позволява използване на тръби с по-малък диаметър. Освен за питейна вода с медни тръби се изграждат и отоплителни инсталации.

 

Спояване на тръби с фитинги

За разлика от стоманените тръби, които се съединяват чрез резбови съединения, медните тръби се съединяват по два начина: неразглобяеми съединения чрез запояване с твърд или мек припой и разглобяеми с помощта на специални холендри. Вторият начин по правило се използва при различните климатични и хладилни инсталации, докато при водопроводните се прилага по-лесното за изпълнение спояване.

Медните тръби се продават на пръчки или навити на руло. За изграждане на каквато и да било инсталация са необходими още медни присъединителни фасонни части (фитинги), подобни на използваните при тръбопроводите от стоманени тръби – муфи, колена, тройници, тапи, както и преходници с резба в единия си край за свързване на стандартни кранове и смесителни батерии.

С тяхна помощ тръбите се свързват една с друга, оформят се завои и отклонения. Връзките се правят най-често с мек припой, който е най-достъпният начин при домашни условия, защото изисква сравнително ниска температура на спояване (220-250 °С), което лесно се постига с пропан-бутанова горелка (muligas 300 на Rotenberger).

При диаметър на тръбите над 28 mm вече се препоръчва спойка с твърд припой – сребърен или месингов, но са необходими друг флюс и нагряване над 300 °С. Това, общо взето, вече навлиза в професионалната сфера на приложения.

Времето на бензиновите лампи също отмина и на пазара може да намерите няколко вида горелки, бутилки с газ пропан-бутан за еднократна употреба, припои, флюсове, т.е. всичко, необходимо за лесна и качествена спойка. И обичайният съвет – винаги предпочитайте по-скъпия, но по-сигурен инструмент, например поялните лампи на Rothenberger. Безименните инструменти отбягвайте, защото в края на краищата винаги настъпва моментът, когато ще съжалявате за направената при покупката икономия.

За спояване се използва специален мек припой, който при нагряване далеч под температурата на топене на медта се стопява, омокря повърхността на спояваните части и при изстиване здраво се свързва с тях. При свързване на тръбата с фитингите припоят се вмъква в тесния процеп помежду им и плътно го изпълва. Съединението става здраво и водоплътно.

Когато става дума за тръбопроводи за протичане на питейна вода, всички използвани материали – припои и флюсове, трябва да отговарят на строгите санитарно-хигиенни изисквания за безвредност. Така например припоят не бива да съдържа олово. Ако е немско производство, на опаковката му това трябва да бъде специално посочено, както и че отговаря на нормите DIN 1707. Съответният стандарт за флюса е DIN 851.

Изборът на нагревателния уред зависи от обема на работата. За професионални цели се използват по-големи бутилки, които се пълнят многократно. Посредством редуцир-вентил и брониран маркуч към тях се свързва горелката, която наподобява горелка на оксижен, но с един вентил.

За домашни цели е напълно достатъчна евтината поялна лампа, която работи със сменяеми балони за еднократна употреба, напълнени с газ пропан-бутан. След изразходване на газта старият балон се изхвърля и към лампата се завива нов.

Тръбите се отрязват с ножовка със ситни зъби или още по-добре – със специален тръборез за медни тръби. Режещият инструмент е ролка с остър ръб, като при всеки оборот на инструмента натискът на ролката се увеличава чрез завиване на винта. И при двата начина на рязане образуваните по челния ръб на тръбата мустачки и грапавини трябва да се загладят с остър шабър или триъгълното острие, което често пъти е комбинирано с тръбореза. След това всички споявани повърхнини старателно се почистват с шлифовъчна хартия, докато окисният слой падне и се покаже чиста, блестяща повърхност. Така почистените повърхности се намазват с тънък слой паста-флюз, която предотвратява повторното им окисляване по време на нагряването.

Ако краят на тръбата е смачкан, макар и съвсем малко, кръглото напречно сечение трябва да се възстанови напълно, защото иначе от мястото на съединението може да протече. За тази цел има специален калибриращ инструмент, който се нахлузва върху края на тръбата и чрез внимателно набиване на дорник в нея кръгобразното сечение се възстановява.

Сега вече присъединителната част (финиг) се нахлузва на края на тръбата. Първоначално тръбата, а след това и фитингът се нагряват с пламъка на горелката, докато започне да се отделя лек дим от изгарянето на флюса. Това означава, че е достигната необходимата за спояване температура. Пламъкът се отдръпва встрани и до процепа между тръбата и фитинга се поставя пръчката припой. Той започва да се топи и стопилката се промъква, докато запълни пролуката. Мястото на съединението се нагрява повторно с пламъка, при което стопеният припой плътно запълва пространството между тръбата и фитинга и образува водонепроницаем пръстен помежду им. След като припоят напълно се втвърди, тръбата може да се мести.

 

Огъване на медни тръби

Медните тръби могат до известна степен да се огъват, с което се избягва рязането им и спояването на колена.

Към тази операция обаче трябва да се подходи с добра подготовка и внимателно, защото стената на тръбата може да се напука и да започне да пропуска вода. По време на огъването, най-вече в зависимост от големината на радиуса, в стената на тръбата откъм външната страна на кривината възникват напрежения на опън, а откъм вътрешната – на свиване. Радиусът на кривината не бива да бъде по-малък от четирикратния диаметър на тръбата. Например, когато се работи с тръба Ø22, минималният радиус на огъване е 90 mm. Добре е да се знае, че винаги, когато е възможно, чупките под прав ъгъл трябва да се избягват, защото освен че може да възникнат пукнатини в материала, рязката промяна в посоката на водата води до големи местни хидравлични загуби, до спад на налягането и дебита.

Кривината на огъване трябва да стане плавна и да не се допусне появата на чупки. Това се предотвратява чрез предварително напъхване в тръбата на спирална пружина. Диаметърът на пружината трябва да съответства на вътрешния диаметър на медната тръба, за да влиза съвсем плътно в нея. За тази цел пружината предварително се намазва с графитен прах, със сапун или гъст перилен препарат. Тя оказва стабилна опора на стените на тръбата и способства за равномерното ѝ огъване.

Със същия успех може да се използва и пружина, която се нахлузва върху тръбата.

Дължината на произвежданите за тази цел пружини е около 60 cm и при по-дълги тръби може да се наложи избутване на напъханата в тръбата пружина с парче дебел тел или подходяща пръчка. Когато се налага направата на няколко последователни колена, се започва от средното, сред това пружината се придърпва и се преминава на следващото коляно.

Огъването на медните тръби става значително по-лесно и точно, когато на мястото на огъване металът предварително се „отгрее“ чрез нагряване „до червено“ и бързо охлаждане с вода. Нагряването става с поялната лампа, като за по-голяма ефективност и пожаробезопасност предварително от тухли се прави показаното на снимката огнище. Така, от една страна, няма опасност пламъкът да повреди околните предмети и да предизвика пожар. От друга – топлината се запазва по-добре в пространството между тухлите и тръбата се нагрява по-бързо и равномерно.

Ако нямате никакъв опит, си заслужава да изпробвате описаната тук техника за огъване върху някое непотребно парче тръба. И нещо задължително – работи се със здрави и дебели ръкавици и защитни очила.

 

Изпълнение на инсталацията

Първата стъпка при правене на каквато и да било инсталация е да се изготви схема и след това план за разполагане на различните водочерпещи прибори и на свързващите ги с вертикалните щрангове тръби. Така се избягват грешките, подбира се оптималното разположение на тръбите, може точно да се пресметне необходимият брой и видове фитинги. Обичайните диаметри на тръбите за вътрешната инсталация в жилището са 15 (1/2″) и 18 mm за захранващите уредите тръбопроводи и Ø22 или Ø32 (11/4″) за вертикалните щрангове. Съответно на диаметъра на тръбите трябва да се подберат и фитингите. При изграждане на водопровод за питейна вода с медни тръби задължително се спазва правилото да не се използват поцинковани елементи, защото се създават условия за енергична корозия.

При монтирането на смесителни батерии има още едно правило: кранът на топлата вода се намира вляво, а на студената вдясно. Така се създават навици у хората и вероятността по невнимание от заливане с гореща вода силно намалява. Преди окончателно да се поставят в издълбаните в стените канали и да се замажат, медните тръби се увиват с филцова лента, която ги предпазва от „изпотяване“ (поради конденз на водни пари върху студената тръба) и от корозия. Този бандаж има още едно предназначение – изпълнява ролята на звукоизолация и силно ограничава шума, който неминуемо се предава от тръбата при движение на водата с по-голяма скорост и при възникване в някой кран на явлението кавитация. В този случай от тръбите се разнася силен, къркорещ звук.

За да може да се изпробва плътността на завършената инсталация, тя се промива с водна струя. След това всички преходници за свързване на смесителните батерии и крановете се затварят с тапи и водата се пуска. Водопроводът се оставя няколко часа под налягане. След като се установи, че протичания няма и всичко е наред, тръбите в каналите се замазват с гипс или мазилка.