В категории: 2020, Актуални статии, Брой 3-4/2020, Градина, Ремонти, Строителство

Дренажи около къщата и в градината

 

 

Из архива на списание „Направи сам“ – бр. 5-6/2000 г. 

 

 

Дренирането на почвените и на просмукващите се в почвата води е основният и най-древен метод за отводняване на терени с високи подпочвени води или за предпазване основите на сградата от хидростатичното налягане на водата. Това прави дренажната система задължителна при строежа на нова сграда, а често пъти може да се наложи откопаване на основите на стара сграда, за да се предпази от проникване на подпочвена влага в нея. Направата на дренажна система е задължително изискване, но това не е достатъчно за предпазване на строителната конструкция от проникване на влага. Тя трябва да бъде допълнително защитена с правилно проектирана и изпълнена хидроизолация на база битумни мушами и битумни лепила. Задачата на дренажа е да улесни просмукването на подпочвените води, да ги събере и отведе на безопасно за сградата място.

 

Дрениране на градински терени

В зависимост от вида на почвата, нивото на подпочвените води и количеството на падащите валежи, може да се окаже, че теренът, върху който искате да създадете градина или да ползвате за други цели лесно се заблатява и след всеки по-обилен дъжд продължително време остава мокър и трудно достъпен.

Спасението в случая е изграждане на дренажна система под цялата площ, която снижава нивото на подпочвените води като ги събира и отвежда встрани от защитената територия.

Дренажът, най-общо казано се състои от дренажни тръби, положени в изкопан в почвата канал. Използват се специални перфорирани керамични неглазирани тръби с дължина от около 300 mm и диаметър 9-15 cm или пък перфорирани тръби от PVC.  За да се оттича просмукалата се в тръбите вода те се полагат под наклон минимум 2% (2 cm на 1 m дължина). Когато теренът е наклонен, тръбите се полагат така, че да се използва естествения наклон.  При всяко положение по-големият наклон е желателен, защото след време тръбите постепенно се затлачват от попаднали с водата частици пръст и оттичането на водата се затруднява.

При хоризонтални терени наклонът на тръбите се получава чрез денивелацията в началото и края на изкопа, което пък предполага доста копане при дълги изкопи.

За дрениране на по-големи площи се изграждат един или повече дренажни колектори, в които се събира водата от странично разположени крила, както се вижда на схемата. След като с помощта на точен нивелир, канап и летви се определи посоката на дренажните тръби, маркира се хоризонталното ниво в най-високата точка на дренажа, а от него се определя нивото на най-ниската точка като се приспадне необходимата денивелация. Отличният инструмент за целта е лазерния нивелир, чиято „далекобойност“ при заоблачено небе достига до 50 – 100 m, при точност 3-7  mm на 10 m, в зависимост от модела и неговия ценови клас.

Ако не ви се правят дългосрочни инвестиции за този изключително полезен, но и не съвсем евтин инструмент, един воден нивелир (тънък маркуч с втъкнати в краищата му стъклени тръбички) също би свършил работа.

Най-плитко разположената част на дренажа трябва да лежи на дълбочина поне 30 cm.

След като дълбочините в двата края на дренажния канал са окончателно определени и той е изкопан, върху дъното му се насипва възглавница от речен пясък или ситен чакъл с дебелина около 5 cm.  Върху нея в една линия (съосно) се полагат дренажните тръби, като помежду им се оставя пролука от 1-2 cm. Това се отнася за керамичните тръби, докато при пластмасовите – гофрираната гъвкава тръба се полага подобно на градински маркуч.

Пролуките между всеки две съседни тръби се покриват с парче изолационна мушама, което предпазва срещу проникване в тръбите на пръст и запушване на тръбопровода. По същия начин се защитават и местата на свързване на страничните крила към основната дренажна тръба.

Целта, най-общо казано е, да се създадат оптимални условия за просмукване на водата от почвата към тръбата и нейното безпрепятствено отвеждане встрани на дренираната площ.

Когато се налага поставяне на странично разположени дренажни ръкави, посоката им се избира така, че те да се заустват към централния колектор под остър, а не под прав ъгъл.

След като дренажните тръби бъдат положени в изкопа и местата на свързване – покрити с парчета мушама, тръбите се засипват внимателно с пласт по-едър чакъл (големина на камъчетата около 30 mm).  Това е необходимо, за да не могат камъчетата да проникнат в пролуките между тръбите и да ги задръстят.

Накрая изкопаната пръст се насипва обратно в изкопа, като се оставя с малко възвишение, за компенсиране на неизбежното слягане.

 

Дрениране на основи

Класическото решение

Това е най-честото приложение на дренажните системи. Около основите на всяка сграда задължително се прави дренаж.  Той е особено ефективен, когато сградата е построена върху наклонен терен, по който неминуемо се просмукват подпочвени води. Наглед напълно сухата почва на повърхността може да създаде илюзията, че опасност от подпочвена влага няма, следователно не се налага влагане на допълнителен труд и средства за направа на дренажа.

Даже и при ниско ниво на подпочвените води, значително по-дълбоко от основите на сградата, дъждовната вода се просмуква в почвата докато стигне трудно пропусклив, например глинест,  пласт. Тогава тя започва да търси лесно пропускливи места по посока на наклона.

Такива места са именно основите на сградата, които, подобно на магнит, привличат подпочвените води. Причината за това е, че в изкопа около основите структурата на почвата е нарушена и насипът има значително по-голяма пропускливост. В насипаната от изкопа пръст се съдържат и немалко строителни отпадъци, които изпълняват ролята на своеобразен и в случая нежелан дренаж. В резултат около основите се събира голямо количество вода, което оказва силно хидростатично налягане и при най-малките неплътности на хидроизолацията водата намира път към мазето.

Ето защо, както споменахме в началото, независимо от вертикалната и хоризонтална хидроизолация на основите, около тях задължително се прави и дренаж.

Принципите при неговото изграждане са същите, както и при отводняването на открити площи. В този случай се полага една дренажна тръба (съставена от отделни перфорирани керамични тръби, както по-горе) на дълбочина, колкото е възможно по-ниско около стоманобетонния фундамент, върху който стъпват основите на сградата.

Тръбите се полагат върху пясъчна възглавница и местата на снаждане се покриват с мушама. Върху тях се насипва пласт от едър чакъл. За допълнително подсигуряване срещу бързото затлачване на тръбите върху пласта едър чакъл се насипва още един пласт от по-ситнозърнест чакъл. Така се получава своеобразен двустепенен дренажен пласт, който по-добре задържа частиците пръст.

След това изкопът се засипва внимателно с пръст, която трябва да бъде добре водопропусклива – т.е. песъчлива, а не глинеста. Обратният насип също така не бива да бъде място за складиране на строителните отпадъци – парчета тухли, бетон, мазилка и т.н., защото около тях ще се задържа вода от една страна, а от друга – вероятността да се нарани хидроизолацията е голяма.

Основният проблем при дренирането на сградата е отвеждането на събраната в тръбите вода. Възможни са различни варианти в зависимост от местоположението на сградата. Там където няма канализация, способна да отвежда и подпочвените води, водата от дренажа може да се събира в специален подземен резервоар и заедно със събраната от покрива дъждовна вода да се използва за напояване.

При сгради, разположени върху наклонен терен, събраната в дренажа вода може да се отведе по посока на наклона по-далеч от сградата и да се създадат подходящи условия тя наново да попие в почвата – чрез полагане на дренажни тръби, през които водата да просмуква или пък, като водата се стича в запълнен с дребни камъни и чакъл изкоп, през който  тя по-лесно да попива.

В сгради, разположени на хоризонтален терен, може да се направи водосборна бетонирана  шахта под нивото на дренажа, от която събраната вода периодично се изсмуква с помпа, автоматично управлявана чрез поплавък.

 

Съвременното решение

Както навсякъде в строителството, така и при дренажите след отварянето на западните ни граници у нас навлязоха нови технологии и материали, които правят работата по-лесна и най-важното – по ефективна. Вече стана дума, че основният проблем при дренажите е, че след време тръбите започват все повече да се затлачват от глинести утайки докато накрая се запълнят съвсем и дренажът престане да функционира. Защитният пласт от чакъл около тръбата е недостатъчно ефективен като филтър и може само да забавя процеса на затлачване. Ето защо съвременната технология за направа на дренажа се отличава от вече описаната в началото на статията.

В случая се използва гофрирана, за да се огъва по-лесно и да има по-голяма устойчивост срещу натиск, пластмасова дренажна тръба. Тръбата е перфорирана, така че водата лесно прониква в нея и също така по-лесно се оттича. Дренажната тръба се полага, като се внимава да има необходимия наклон за добро оттичане на водата – 0,5-1% (0,5 – 1 cm на 1 m дължина). При пластмасовите тръби водата се оттича по-лесно и поради това наклонът може да бъде по-малък, което пък намалява дълбочината на изкопа.

На всеки от ъглите на сградата дренажните тръби се свързват помежду си  посредством специални колена, така, както се съединяват пластмасовите тръби на канализацията. Произвеждат се и специални Т-образни колена, при които третият отвор е разположен вертикално и служи за направа на ревизионна шахта. Тя се затваря с капак и ако се наложи, през нея дренажната система може да бъде промита със силна струя вода.

Най-същественото при този начин на направа на дренажната система е използването на специално дренажно платно, което изпълнява ролята на фин филтър, сигурно задържащ и най-дребните частици, съдържащи се във водата твърди частици.

Направата на дренажа е илюстрирана на снимките и се извършва в следната последователност.

Останалата свободна ивица от филтриращото платно се загъва, така че да обгърне тръбата и чакъла около нея. Ако широчината на платното се окаже недостатъчна, за да обвие отвсякъде дренажната система, отгоре се  застила втора ивица от същото платно. Когато се налага снаждане на платната, съседните ивици трябва да се застъпват на широчина поне 10 cm.