В категории: Брой 5-6/2006, Градина
Киви – екзотичният „плюшен“ плод
Колкото и странно да звучи, плодът киви се е появил в резултат на дълги експерименти над неговите не чак толкова вкусни „предци“ преди около 70 години. Киви е най-известното „изобретение“ на новозеландците. Всъщност родината на „прародителя“ на този симпатичен плод е Китай, а историята на създаването на познатото ни днес киви е доста интересна и заслужава да се разкаже.
И така тя започва в зората на ХХ век, когато новозеландският санитар Александър Елисон, работещ по съвместителство като градинар-любител, се заинтересувал от растящата в Китай декоративна лиана, наречена михутао. Той бил силно впечатлен от великолепните й бели цветове, нееднократно възпяти от ценителите на красотата на Изтока. Плодовете на тази лиана обаче били малки, твърди и почти безвкусни.
И ето, че един ден добър китайски приятел на Елисон му изпратил дългоочакваните семена на михутао, от които бързо израсли внушителни растения. Трудно е да се каже какво е подбудило Елисон и колегите му да се занимаят с култивирането на китайския „дивак“, но 30 години по-късно те получили потресаващ резултат – огромен храст-лиана, обсипан с гигантски (в сравнение с оригинала) „пухкави“ и много вкусни плодове. За това, разбира се, се налагало да се правят многобройни обрязвания, присаждания, оплождания и т.н. Резултатът обаче бил на лице – лианата растяла със скорост 15–20 cm в денонощие, а реколтата можела да се бере на всеки 2 дни. Растението нарекли китайско грозде, а наименованието киви (на легендарния символ на Нова Зеландия – безкрилата птица киви) получило по-късно.
Доста дълго време за съществуването на този необичаен плод знаели само създателите му и техните семейства. Възможно било цялото население на земното кълбо никога да не узнае за него, ако няколко години по-късно през 30-те години на ХХ век целият свят и Нова Зеландия не били обхванати от голяма икономическа криза. Именно тогава в пристъп на отчаяние един загубил работата си пристанищен служител – Джеймс Маклоклин – решил да се занимава с отглеждане на лимонови дръвчета във фермата на свои роднини. Лимоните обаче не се купували кой знае колко много. В желанието си да се измъкне от този, общо взето, не особено печеливш бизнес, той си спомнил, че в съседската ферма отглеждат същото това огромно китайско грозде, което расте къде-къде по-бързо от лимоните, дава гигантска реколта и най-важното – все още никой не продава плодовете му.
Както се оказало по-късно, идеята му да го развъжда се оказала „златна“ и много бързо Маклоклин се оказал притежател на 30-акрова плантация, засадена с киви. Скоро всички жители на Нова Зеландия узнали за необичайното растение с изключително вкусни плодове.
За по-нататъшната му популяризация се погрижили американските войници, служещи по време на Втората световна война в Нова Зеландия. Прибирайки се вкъщи, те взели семена от киви и малко по-късно в САЩ се появили първите плантации. Всъщност до достигането на световна известност на невзрачния „плюшен“ плод имало още много време. В Европа и след Втората световна война за киви никой не бил и чувал. И всичко това, докато Джеймс Маклоклин не решил да изпрати няколко сандъка новозеландски екзотични плодове в Англия. Заради стачка на докерите обаче корабът, на който били качени сандъците, бил разтоварен месец по-късно от предвиденото. Лимоните през това време се били превърнали в каша, а кивитата се съхранили в превъзходен вид. Разбира се, лондонските търговци на плодове не можело да не обърнат внимание на този факт, а и на всичкото отгоре плодовете били изключително вкусни.
Така новозеландският плод получил световна известност в началото на 80-те години, когато плантации вече имало не само в Нова Зеландия, но и в Калифорния, по-късно в Япония, Франция, Италия и дори в Грузия. У нас киви е внесено от Франция преди десетина години и се отглежда в някои сортово-изпитателни станции в Петрич и Варна, както и от любители овощари.
Едно от най-големите му предимства е високото съдържание на биологично-активни субстанции – около 12% захари, 1,3% киселини, 1,6% протеини, над 300 mg витамин С, витамин В1, А и др. По съдържание на витамини значително превъзхожда лимоните, ябълките и други плодове, консумирани през есенно-зимния период. Плодовете му са богати и на минерални соли, могат да се консумират в прясно и замразено състояние, както и преработени в компоти, сиропи, мармалади и др.
Плододаването на растението е обилно – до 40 kg от растение на 6–8-годишна възраст. При отглеждането му обикновено не се налага пръскане с пестициди, поради което продукцията е екологично чиста. Цветовете му са едри, ароматни и красиви, с декоративна стойност.
Киви е многогодишно храстовидно пълзящо растение, приличащо на лозата, но с много по-бърз растеж. През вегетационния период израстват силни леторасти, чиято дължина през първата година достига 4 m, а през следващите – до 10 m. Трябва да се има предвид, че те имат способността да се увиват около предмети и растения, което предизвиква силно сгъстяване и задушаване на основните стъбла.
Растенията образуват листни и плодни пъпки. От плодните се получават леторасти и плодове. Имат едри листа със сърцевидна форма и диаметър 20-30 cm и двуполови цветове. Киви се отнася към двудомните растения, при които има мъжки и женски екземпляри. Опрашването се извършва от фертилен прашец, отделен от мъжките растения. Основни опрашители са пчелите и вятъра, като за по-добро опрашване растенията се засаждат в определено съотношение – 6–8 женски и едно мъжко.
Киви е топлолюбиво растение, изискващо горещо и влажно лято, продължителна и топла есен и мека зима. В период на покой растенията издържат –15 оС, а понякога и по-ниски температури. По време на набъбване на пъпките обаче дори температури от –4 оС биха могли да предизвикат повреждане на растението. През летния период при горещо и сухо време поливането трябва да се прави на няколко дни, като се внимава да не се допуска заблатяване на площите. Подходящи са дълбоките, богати на органични вещества, рехави и добре дренирани почви. Размножаването на растението става чрез вкореняване на резници и присаждане, като основен начин е чрез зрели и зелени резници.
Избирането на площ да създаване и отглеждане на насаждения от киви, както и подготовката му, е като при другите овощни култури. Разстоянията на засаждане са около 5 m между редовете и 5–8 m между растенията в реда. Стъблото на растението не е здраво и се налага използването на подпорна конструкция. Ако тя е вертикална, се изгражда от железобетонни колове с височина 1,8–2 m над почвената повърхност, между които се опъват 2–3 реда тел. Хоризонталната конструкция пък се изгражда чрез изработването на Т-образни съединения от винкели с дължина около 70 cm, закрепени в горния край на коловете, между които е опъната централната тел. Страничните телове се прокарват по двата края на винкелите. Растенията се закрепват на централната тел, а разклоненията се разполагат по страничните.
Препоръчва се през първите две години киви да се отглежда заедно с царевица. Така нежните растения ще бъдат засенчени и защитени от вятъра. Кореновата система на киви е разположена плитко и съответно междуредовите обработки трябва да бъдат съобразени с това. След третата година е добре да се поддържа чимово-мулчирана система. Културата се нуждае от достатъчно напояване, като младите растения трябва да се поливат през 2–3 дни. Най-добро въздействие върху развитието на плодовете оказва поливането през периода юли–септември.
Растенията са буйнорастящи и реагират много добре на торенето. През първите 1–2 години след засаждането се извършва подхранване само с азот. Внася се общо по около 15 g/m2 – половината през февруари-март, а другата половина – през юни. След третата година, освен азот, през есента се прилагат и фосфорни и калиеви торове, а по възможност – и оборски тор.
Резитбата е от изключителна важност. През първата година се оставя един чеп с 2–3 пъпки. По-късно през вегетационния период най-дългият летораст се привързва на най-високата тел, останалите се съкращават на 1 m, а слабите се отстраняват. Формирането продължава 3 години. Получаването на високи добиви налага да се извършват една зимна и две резитби на зелено през вегетационния период. Целта на резитбите на зелено е да се отстранят част от леторастите на страничните плодни клонки, като се оставят по няколко листа за изхранване на плодовете. Основните стъбла се подменят през 2–3 години, като се съкращават на 3–5 пъпки. Така се развиват силни леторасти, от които се избират бъдещите нови стъбла.
Беритбата на плодовете се извършва обикновено през ноември. Консумативна зрялост настъпва след около месец. При контролирана температура и влага в хладилни помещения плодовете могат да се съхраняват около 6 месеца.
За България се препоръчва отглеждането на следните женскоцъфтящи сортове: „Бруно“, „Аббот“, „Монти“ и „Хейуърд“, а от мъжкоцъфтящите – „Матуа“ и „Томури“.
„Бруно“. Отличителен сортов белег е удължено-цилиндричната форма на плодовете, както и по-късното влизане в плододаване. Сортът е по-нетраен от „Аббот“ и има склонност към набръчкване на кожицата. Препоръчва се като подложка за присаждане, тъй като се характеризира с по-висока сухоустойчивост.
„Аббот“. Сортът е създаден в Нова Зеландия. Характеризира се с добър темп на растеж. Всеки летораст образува 3–5 гроздовидни съцветия, съставени от 1–3 цвята. Плодовете придобиват беритбена зрялост в края на октомври и началото на ноември. Имат формата на патладжан (сигурен сортов белег), средно големи са и тежат около 60 g. Месото има добър вкус и аромат, изключително богато е на витамин С и може да се съхранява продължително.
„Монти“. Характеризира се с добра приспособимост към различните условия на отглеждане. Растежът е равномерен, а плододаването – редовно. Въпреки дребните плодове (40 g) се получават високи добиви.
„Матуа“. Мъжкоцъфтящ сорт с мощен растеж и най-продължителен цъфтеж. Има бели цветове, събрани по 3–5 броя в гроздовидни съцветия. Отделя обилен прашец и е универсален опрашител. Много подходящ е за смесено засаждане със сортовете „Бруно“, „Аббот“, „ Монти“ и „Хейуърд“ по схемата 1 мъжко растение към 6–8 женскоцъфтящи.
Ст. н.с. Илия Проданов
Коментирайте или задайте въпрос