Ремонт и обновяване на банята VII – монтиране на санитарните прибори

 

След окончателното завършване на облицовките с плочки и боядисване на непокритата част от стените и тавана най-накрая идва ред на така очакваното монтиране на санитарните прибори и завършване на ремонта. Приемаме, че при подмяната на остарялата водопроводна инсталация са монтирани филтри за грубо и фино очистване на водата от уличния водопровод, което най-малкото е необходимо за дълготрайното добро функциониране на смесителните батерии с керамични глави. Ако налягането на водата във водопровода надхвърля 0,6 MPa, това може да създаде проблеми, включително и при електрическия бойлер, който е проектиран за това номинално налягане, на него е настроен и предпазният вентил – задължителен елемент при свързване на всеки бойлер към водопровода за студена вода. При надвишаване на това налягане предпазният вентил започва да изпуска вода, а при по-високо налягане от него направо шурва силна струя. Когато бойлерът се намира в баня с подов сифон, проблемът се ограничава до намокряне на пода. Ако обаче той е монтиран в помещение, което не е пригодено за разливане на вода върху пода, и при по-продължителна липса на контрол обилното изтичане на вода от вентила може да се превърне в бедствие. При изправен предпазен вентил това няма да се случи, ако преди него или на входа на студената вода бъде монтиран редуцир-вентил (регулатор на налягането 0,15–0,6 MPa), който се настройва на налягане 0,4–0,5 MPa. Най-добре е да се избере вентил с манометър за отчитане на налягането на водата. По-високото налягане, но в допустимите граници, се усеща, при това приятно, най-вече по по-силните струи на хидромасажния панел. Прекалено високото ще задейства предпазният вентил на бойлера, а може да се стигне и до взривяване на водния филтър.
Тук ще разгледаме монтирането на двата основни прибора, които изискват повече внимание и старание – тоалетната чиния и бидето, и то при закрепването им към предварително монтирани зад облицовката с плочки метални стойки (виж НС 9-10/2009). Това означава, че местата за свързване към водопровода и канализацията са точно фиксирани, местата за механично закрепване на приборите към стойките също, а в облицовката от плочки са оставени необходимите отвори за преминаване на свързващите елементи (тръби и шпилки). Всяка от стойките се доставя в комплект с всички необходими присъединителни елементи, включително гумени уплътнителни пръстени за съединенията към канализацията. Напъхването на присъединителните тръби трябва да става много внимателно и без насилие, защото може да се повреди някой от тези пръстени, като най-деликатен се оказа уплътнителят за бидето. Случи ли се това, ще възникнат главоболия за намиране на оригинален или подходящ уплътнител.

Тоалетна чиния
За да се работи по-удобно, околното пространство трябва да се почисти от всичко ненужно, комплектът за монтиране на тоалетната чиния може да се подреди прегледно върху пода. Той включва две стоманени шпилки с гайки и шайби, ексцентрични пластмасови втулки и две пластмасови присъединителни тръби – за промивната вода (Ø50) и за свързване към канализацията (Ø110). И двете са по-дълги от необходимото, така че преди да се монтират, трябва да се отрежат според сумарната дебелина на обшивката от плочи гипсофазер или Aquapanel, покриваща стойката и облицовката с плочки.
Първата задача е да се почистят отворите с вътрешна метрична резба в напречния носач на стойката, в които се завиват шпилките. Желателно е те пробно да се навият, за да се почисти резбата и да е сигурно, че впоследствие няма да възникне проблем, налагащ използване на метчик с подходящ размер. Със същото, че и по-голямо старание се почистват жлебовете в края на двете пластмасови колена, фиксирани в стойката, в които са поставени гумените уплътнители. В тях навярно са попаднали остатъци от втвърдено лепило, евентуално от мазилка, циментов разтвор и други твърди частици. Не бива да се използват остри метални предмети, които биха могли да наранят пластмасата. Накрая вътрешната повърхност на жлебовете се почиства, като се изтрива с чиста мека кърпа. По същия начин чрез издърпване през притиснатата с два пръста кърпа уплътнителните пръстени се почистват от прахта. Големият уплътнител може да има процеп, в който влиза обръч, който го разпъва. Това място също трябва внимателно да се почисти. След това двата уплътнителя се поставят на местата си в жлебовете, като се спазва посоката и се внимава да не бъдат обърнати.
Следващата задача е да се определят точно дължините на двете свързващи чинията тръби. Първо се измерва дължината, на която всяка от тях влиза в съответното коляно на стойката. За целта при напъхана докрай тръба с помощта на линия се отбелязва нивото на облицовката с плочки. Ако белегът не личи достатъчно отчетливо върху черната тръба, дължината на намиращата се зад облицовката част от тръбата може да се определи, като се измери стърчащата навън част.
След това същата операция се извършва откъм предния край на двете тръби, т.е. откъм тоалетната чиния. При поставен уплътнител тръбата за промивната вода се напъхва докрай в предвидения за нея отвор в чинията. Нахлузва се и тръбата с големия диаметър. При това положение с помощта на напречно поставен върху задния край на чинията метален нивелир, линия или просто летва с равен кант, върху тръбите се отбелязва равнината, определена от задния край на чинията. Така между двата белега остава разстояние Х, към което се добавят още 3 mm, за да се осигури хлабина, позволяваща минимално осево изместване на свързващата тръба. Така определеното разстояние Х+3 mm се отбелязва от края на всяка от тръбите и тя се прерязва. При домашни условия това най-често се прави с ножовка за метал, но вероятността срезът да кривне встрани и да не бъде перпендикулярен на тръбата е голяма. Затова може да се препоръча използването на елементарно П-образно сандъче, ползвано за рязане на летви под прав или ъгъл 45°, или още по-добре на по-усъвършенстваното устройство, показано тук. Специално за тръби с голям диаметър може да се приложи и изпитаната майсторска „хватка“ около тръбата да се увие лист канцеларска хартия (за принтер) с поне един равен край. Щом двата срещуположни края на листа съвпаднат, по тях се очертава линията на рязане. Така работата се улеснява, но трябва да се реже точно по отбелязаната линия.
Краищата на срязаните с ножовка тръби са нащърбени и с остри ръбове, които биха повредили гумените уплътнители. Затова първоначално те се скосяват под ъгъл около 45° чрез остъргване с макетен нож или плоска пила, а накрая заглаждането се довършва с шлифовъчен лист. Преди вкарване на тръбите в уплътнителните пръстени краищата им се обмазват със специална смазваща паста, чието предназначение е силно да намали триенето.
Чрез пробно поставяне на чинията се определя каква част от стоманените шпилки да стърчи от стената така, че да остане достатъчно място за завиване на гайките, без те да опират в чинията. Всяка от тях се навива в отвора си до така определената дължина. По принцип зад напречния носач на стойката има достатъчно свободно място, за да не пречат стърчащите части на шпилките. Ако поради някаква причина се налага тяхното скъсяване, те се прерязват с ножовка, без обаче да се повреди краят на резбата. Тя може да се коригира и възстанови чрез преминаване на гайка, завита от другия край на шпилката.
Първо двете свързващи тръби се напъхват в отворите на двете колена на стойката. При това, припомняме, не бива да се забравя краищата им да бъдат намазани със смазка. Всяка от тръбите се напъхва с лек натиск и няколкократно двустранно завъртане, докато влезе докрай. Този ред на работа осигурява по-удобното и по-сигурно свързване без опасност от повреждане или дори избутване извън жлеба на уплътнителния пръстен.
Едва след това вече тоалетната чиния се нахлузва върху двете шпилки и с лек натиск изходящата гърловина влиза в уплътнителя на присъединителната тръба (Ø110), а тръбата за промивната вода с поставения върху нея уплътнител влиза плътно в съответния отвор на чинията. Върху всяка от шпилките се нахлузва по една ексцентрична пластмасова втулка, която влиза в отворите в задния край на чинията. Чрез завъртане на всяка от тези втулки съответният край на чинията се повдига или снижава и така при контролиране с нивелир чинията се монтира в хоризонтално положение. Гайките се притягат внимателно, като все пак не се забравя, че фаянсът е крехък материал.
Накрая се проверят и при необходимост се притягат холендровите гайки на гъвкавата връзка между управляващия притока на вода автомат в промивното казанче и ъгловия вентил. Те се намират във вътрешността на казанчето и за да се достигне до тях, декоративният капак с пусковия бутон трябва да се свали. Щом всичко е наред, ъгловият вентил може да се отвори, за да пропусне водата към автомата. Ако механизмът е бил правилно регулиран (НС 9-10/2009), декоративната капачка с бутона се поставя на мястото си и системата би трябвало да функционира нормално. Накрая се монтира и дъската, което е съвсем лесна работа.

Биде
Бидето се закрепва към носещата стойка така, както и тоалетната чиния, с две стоманени шпилки, ексцентрични пластмасови втулки, шайби и гайки. Смесителната батерия се свързва към тръбопроводите за топла и студена вода посредством два ъглови спирателни вентила 1/2″ и гъвкави маркучи. Всеки от тези вентили се завива в съответния изработен от месинг ъглов накрайник на стойката. В зависимост от дебелината на обшивката с плочи (25 mm при двуслойна обшивка) и дебелината на облицовката с плочки ще се наложи използване на преходници. Те имат вътрешен шестостен, поради което се завиват удобно и когато се намират във вътрешността на конструкцията, както е в случая, защото тук не могат да бъдат захванати с обикновен водопроводен ключ. Удължителите се предлагат с нарастваща през 5 mm и 10 mm дължина, така че лесно се подбират най-подходящите.
Смесителната батерия с чучура се монтира към бидето в зависимост от нейната конструкция и указанията на производителя. Към нея се свързват и двата гъвкави маркуча.
Тук трябва да кажем, че свързването на бидето към канализацията се оказа доста трудна задача. Причината е в силно ограниченото пространство, предвидено за сифона, и почти пълната невъзможност задният му край да се направлява така, че да се уцели точно отворът на коляното в стойката. Поставеният в него уплътнител допълнително усложнява задачата, но без него не може.
За бидето трябва да се използва сифон от тръбен тип с S-образно коляно. Сифоните за умивалници, известни като „бутилкови“, в случая са неподходящи поради липса на място за тях. Първоначално към отвора на бидето за оттичане на водата се монтира и регулира механизмът, който повдига и спуска тапата, затваряща канала. Към него се завива холендровата гайка на сифона. Необходимо е да се знае, че правата тръба, с която завършва този тип сифони, може да се купи и отделно, като се подбере според необходимата дължина.
Бидето с монтиран сифон и намазан със смазка край на тръбата му се нахлузва внимателно върху двете шпилки и с търпеливо наместване се цели да попадне и влезе в отвора на уплътнителя в коляното на стойката. При това отдолу, макар и трудно, може да се бръкне с ръка, която да насочва тръбата към отвора. Подчертаваме, че трябва да се работи извънредно търпеливо и внимателно, защото уплътнителният пръстен лесно може да се скъса и да стане негоден. Ако това се случи, работата спира и се тръгва по магазините в търсене на подходящ, който да го замени.
Тъй като работата и без това е достатъчно изнервяща, трябва да се осигури максимално удобно за работа пространство около бидето. Ако то е разположено в непосредствена близост до тоалетната чиния, горещо препоръчваме първо да се монтира бидето, а след това чинията. Нейният монтаж вече ще ви се стори направо удоволствие.
Вкара ли се правилно тръбата на сифона в уплътнителя, бидето се нивелира чрез завъртане на ексцентричните втулки и гайките се притягат.
Накрая висящите отдолу краища на двата гъвкави маркуча се свързват към ъгловите спирателни вентили и с това работата е завършена.

Умивалник, смесителна батерия и хидромасажен панел
Монтирането на умивалника директно към стената вече рядко се прилага. Най-често се купува подходящ шкаф за баня с вграден в него умивалник. В повечето случаи шкафът е комплектуван и с огледало, осветителни тела и странично разположено шкафче.
Шкафовете най-често се продават опаковани в по-удобни за транспортиране кашони и се сглобяват на място, което при грамотно подготвена от производителя техническа документация и пълен комплект детайли не би трябвало да представлява проблем. Често срещано решение е шкафчето да стъпва върху пода с двата предни крака, а в задната си част да се окачва към стената посредством две закрепени с пластмасови дюбели стоманени куки. Това решение има предимството, че създава минимални проблеми, когато подът е с наклон и височината на всеки крак би трябвало да се регулира поотделно. Окачването към куките става посредством механизъм, който позволява регулировка по височина. Така плотът на шкафа и умивалникът се нагласяват в хоризонтално положение.
Избраният от нас шкаф, сръбско производство Gorenje, е изработен от мебелни плочи от дървесни частици. Този тип шкафове не са предназначени за пръскане с вода. Все пак в банята е нормално относителната влажност на въздуха да бъде по-висока от обичайната. Ето защо ни направи странно впечатление, че някои от видимите откъм задната част на шкафа кантове след разкрояване на плочите са оставени без каквото и да било защитно покритие. Затова е добре, преди шкафът да бъде монтиран на мястото си, те да бъдат защитени чрез импрегниране с безир или боядисване с бял лак.
Мястото под умивалника е достатъчно, за да не се налага избиране на специален сифон. Често дори и най-евтиният вариант на сифон, представляващ гофрирана пластмасова тръба, е добро решение, защото позволява максимална гъвкавост в случай, че отворът за канализационната тръба е изместен встрани.
Струва си да споделим няколко размисли по отношение на избора на смесителната батерия. При умивалник с шкаф почти задължително е батерията да бъде от стоящ тип, т.е. да се монтира през отвор в задния край на умивалника. Това решение има редица удобства, защото батерията се фиксира лесно и също така лесно се свързва посредством гъвкави маркучи към водопроводната инсталация. Не на последно място това решение има предимство и затова, че прави възможно огледалото да стига до самия умивалник.
Масово разпространените модели от този вид батерии обаче имат и един много съществен според нас недостатък, който превръща всяко миене едва ли не в страдание. Чучурът им е толкова ниско разположен, че е удобен единствено при миене на ръцете. За да измие дори само лицето си, човек трябва да забие глава в умивалника, да събира водата в шепи и да се плиска. За да се измият зъбите трябва задължително да се ползва чаша за изплакване.
Да се чуди човек кой умник и поради какви съображения, освен икономията на метал (!), е сътворил този крайно неудобен стандарт за височина на смесителната батерия. Единственото логично оправдание на това решение е, че водната струя пада съвсем ниско в умивалника, поради което почти не пръска встрани. След дълго обикаляне по магазините успяхме да открием три напълно приемливи модела на стоящи смесителни батерии с нормална за ползване височина (около 25 cm над горния ръб на умивалника), които не създават посочените затруднения. Едната, с реномирана немска марка, струваше около 700 лв., втората – полско производство, около 270 лв., а накрая късметът ни се усмихна – китайска с цена 150 лв. Доверихме се на китайския модел (ВЕНУС №1553064) и най-вече на предоставената от вносителя „Интер Керамик“ ООД петгодишна гаранция. Над едногодишната ù експлоатация досега не показва никакви дефекти. Дано все пак да оцелее на пазара и фирмата вносител, която стои зад тази гаранция.
(Актуална информация януари 2014 г. Пожеланието ни се изпълни и днес, близо пет години по-късно, фирмата работи успешно и изпълнява гаранционните си задължения, в което можахме да се уверим лично. След около 4 годишна експлоатация аераторът на батерията, завит в края на чучура й, се повреди и покрай основната водна струя се появиха още няколко пръскащи встрани. Причината бе в „крехката“ конструкцията на аератора – пакетът от пластмасовата решетка и три метални мрежи се държи от втулка, изработена от изключително тънко месингово фолио – крехък материал, който се бе начупил от само себе си на няколко места. При новите модели на смесителната батерия този недостатък очевидно е коригиран, защото на мястото на повредения получихме аератор с обновена конструкция- капсуловано пластмасово тяло. За съжаление фирмата няма собствени магазини, поради което при рекламация или потребност от ремонт трябва да се посети централният офис, намиращ се на „Ботевградско шосе“ в столицата. Освен това номерът на сградата липсва в електронните карти на София (включително в актуалната за четвъртото четиримесечие на 2013 г. GPS карта), което затруднява намирането на сервиза)
По подобен начин решихме и проблема с покупката на хидромасажния панел – нито прекалено скъп, нито подозрително евтин – спряхме се на цена около 550 лв., отново китайско производство. Монтирането му се свежда до окачване върху монтирана към стената пластина и свързване на двата маркуча.

Бойлерът
Класическото свързване на бойлер към водопроводната мрежа се прави с маркучи, армирани с метална оплетка. Те се монтират бързо и лесно чрез притягане на две двойки холендрови гайки. Тези маркучи обаче имат и свойството, макар и рядко, да протекат, а скъса ли се някой от тях, наводнението е в кърпа вързано, че може да шурне и гореща вода. Това би било още по-неприятно, ако бойлерът е поставен извън банята в помещение без канал на пода.
Затова си заслужава инвестиране на малко повече труд и време, като свързването се направи със специална многослойна тръба от омрежен полиетилен (PEX) и сърцевина от заварено с лазерен лъч алуминиево фолио. Тези тръби се използват за водните отоплителни инсталации. За съединяване на тръбата Ø16х2 към тръбите на бойлера и водопроводната инсталация се използват специални фитинги. Последователността на работа е показана на снимките, а пълните подробности са дадени в НС 9-10/2008.
Още при монтирането на току-що купения бойлер ни направи впечатление строго звучащият надпис, че при демонтиране на фабрично поставения предпазен вентил заводската гаранция се губи. Стреснати от това зловещо предупреждение, го възприехме дословно и не посмяхме дори да помислим за смяна на оригиналния вентил с пластмасово тяло.
Дори и след като той прокапа веднага щом бойлерът се напълни с вода, не посмяхме да го пипнем с пръст дори. Така седмица след седмица безропотно изхвърляхме пълните с вода кофи, а често тя преливаше върху пода. Като хора с немалко изстрадан опит и улисани в ежедневния бяг на живота, така и не направихме опит да потърсим гаранционните си права.
Накрая търпението ни се изчерпа и с риск от загуба на гаранцията решихме да си помогнем сами, като сменим предпазния вентил с някой по-читав.
Обходихме специализираните магазини и щандове на големите вериги и открихме два с метално тяло, които привлякоха вниманието ни. Първият е италиански, а втория, близо три пъти по-скъп, немско производство, който открихме в „Практикер“. По реда на намирането купихме и двата, а монтирахме, естествено, по-скъпия, като се доверихме на марката и на възможността работоспособността му да бъде периодично проверявана без демонтиране, както и да се почиства на място при необходимост.(Бележка след година време. За съжаление цената не винаги гарантира високото качество, защото избраният като най-скъп вентил Stiebel Eltron скоро започна и той да пропуска – пълни кофа с вместимост 15 l за седмица при гарантирано налягане 5 bar в тръбната мрежа).
Накрая ни се иска да припомним, че който не работи, той не греши. Никой не е застрахован, че няма да му се случи да пробие скрита в стената полипропиленова водопроводна тръба. Бедата е голяма, но щетите може да се ограничат, като вместо да се подменя дълго парче тръба, отворът се запуши на място. При малко повече късмет всичко може да се размине с изкъртване само на една плочка. За целта се използва специална тапа от същия материал, от който е и тръбата – полипропилен, която се заварява в отвора. Технологията за извършване на този ремонт е описана в НС 9-10/2008г.