В категории: Бани и кухни, Брой 7-8/2009, Водопровод и канализация, Ремонти, Строителство

Ремонт и обновяване на банята III. Подмяна на канализационната инсталация

Георги Балански

В НС 3-4/2009 подхванахме темата основен ремонт на банята, което на практика означава изкъртване и изхвърляне на всичко до тухла и стоманобетонна плоча, а при едно- и двуетажна къща и до най-ниската достъпна кота в мазето. След това всичко се изгражда изцяло наново със съвременни материали и технологии. Дори поизбързахме, като по-напред публикувахме статията за подмяна на старите стоманени водопроводни тръби с полипропиленови. В действителност тръбите за канализацията трябва да се прокарат преди тях. Това е така, защото тънките водопроводни тръби, в които освен това водата тече под налягане, позволяват изпълнение на значително по-разчупена конфигурация при монтиране, докато при канализационните това не е така. Те са значително по-дебели, трябва и да се спазват необходимите наклони за гравитационно оттичане на водата.

Тъй като досегашната канализационна инсталация е изпълнена с остарелите морално и физически амортизирани тръби от PVC, за новата трябва да се изберат тръби от полипропилен, същия материал, от който са и водопроводните тръби. Те имат по-висока механична якост, т.е. значително по-здрави са и по-трудно чупливи от тръбите от PVC, които стават особено крехки при температури под 0 °С. Освен това тръбите от полипропилен практически не стареят, включително и оставени продължително време на слънчево греене, нещо, което не може да се каже за тръбите от PVC. Много съществено предимство на тръбите от полипропилен е почти двукратно по-голямата им устойчивост на високи температури – до 110 °С, докато работната температура на тръбите от PVC е от 40 °С до 60 °С. Поради това преминаването на по-голямо количество гореща вода (80оС и повече) може да ги повреди, както и съединенията да протекат. Все пак и с възможностите на канализационните тръби от полипропилен не бива да се прекалява, като при тях се препоръчва краткотрайно пропускане на води с температура до 97 °С и за по-продължителен период – до 95 °С.

Тръбите от полипропилен освен това имат и значително по-голяма устойчивост спрямо силно агресивни течности, съдържащи киселини, основи, някои органични разтворители и др. вещества, и то в съчетание с висока температура. Друго важно предимство на тръбите от полипропилен е способността им да се самозагасяват, след като пламъкът бъде отстранен, т.е. те не способстват разпространяването на огъня.

Времето, когато канализационните тръби от PVC се продаваха на метър, съединяваха се чрез нагряване за разширяване на края на едната, напъхване и залепване на следващата, също отдавна е отминало. Съвременните тръби от полипропилен се произвеждат с едностранна присъединителна муфа с поставен лабиринтен гумен уплътнител в нейния жлеб. Свързването помежду им, към различните присъединителни части (фитинги) и други елементи (подов сифон, сифон за свързване на перална машина и др.) става само чрез напъхване и без лепене. Съединението е сигурно, при нужда може да се разкачи и е способно да поема известно термично удължаване или скъсяване на тръбата, без това да се отрази на неговата плътност. Уплътнителят осигурява плътност дори при обратно течение на водата. Преди свързване жлебът на муфата трябва да се провери и при необходимост се почиства с кърпа, същото се прави и с гумения уплътнител, след което той се поставя на мястото си, като се внимава да не бъде обърнат обратно.

Оригиналният край на всяка тръба или присъединителна част има фабрично направено скосяване, което спомага за по-лесното ù напъхване в отвора на уплътнителя. Това трябва да става с известно, но не прекалено усилие, което може да причини избутване на уплътнителния пръстен от жлеба. За всички големини на тръбите и особено при по-големите диаметри се препоръчва обмазване на края на тръбата със специална смазка, която силно намалява триенето и улеснява вкарването на тръбата, без да се поврежда уплътнителят. С нея се намазва околовръст и ръбът на уплътнителя.

Често се налага скъсяване на дадена тръба, за което тя трябва да бъде прерязана със специален инструмент или с ножовка за метал. Рязането с ножовка без помощно приспособление по правило води до изкривяване на среза, което не бива да се допуска. Най-добре е да се използва някое от приспособленията за рязане на летви (за рамки) под прав ъгъл. Професионалното решение е ролковият тръборез. За да не задират в уплътнителя, грапавите ръбове по края на тръбата се скосяват под ъгъл 15° чрез остъргване с остър нож или изпиляване с широка пила за метал и окончателно заглаждане с абразивен лист. Най-добре е това да става със специален инструмент, чиято покупка се рентира при по-голям обем работа.

Канализационните тръби се произвеждат с диаметри от 32 mm до 160 mm и повече. За домашната канализация най-често се използват тръби Ø110 mm за вертикалните щрангове и Ø50 за свързване на санитарните прибори и подовия сифон – етажен хоризонтален клон на инсталацията. Всяка от тези големини тръби се предлага с различна дължина° – 150 mm, 250 mm, 500 mm, 750 mm, 1000 mm, 1500 mm, 2000 mm и 3000 mm, което позволява да се подберат така, че рязането и съответно фирата да се намалят до минимум.

В зависимост от броя и разположението на санитарните прибори свързването им с вертикалния щранг на канализацията често изисква прокарване на плетеница от тръби по пода и стените. Тази задача в много голяма степен се улеснява, когато се използват фабрични стойки за всеки от приборите, като тръбите се прокарват в кухината на стените или в предстенна конструкция. Всяка от тръбите в етажните хоризонтални клонове трябва да има минимален наклон от 2–2,5%, за да може водата да се оттича към вертикалния щранг. За изграждане на тази мрежа се използват различни свързващи елементи (фитинги) като: колена под ъгъл 15°, 30°, 45° 67,5°, 80° и 87,5°, единични и двойни разклонители (под ъгли 45° 67,5° и 87,5° преходници и др. Странните наглед стойности 67,5° и 87,5° са съобразени с наклона, който трябва да се даде на „хоризонталните“ тръби. Има и елементи, специално предназначени за свързване между тръби от полипропилен и други видове канализационни тръби, но те едва ли представляват интерес за домашната инсталация. Разнообразието от фитинги е голямо и позволява за всеки конкретен случай да се намери най-подходящият за свързване на тръбите. Съединяването между тръба и присъединителна част, както и между самите тях, става както вече бе описано – чрез напъхване и уплътняване с гумен пръстен.

Краят на тръбата или на присъединителната част не бива да се напъхват до упор, а се оставя разстояние с широчина около 10 mm, което е необходимо за поемане на термичното удължаване. Тръбите и присъединителните части на някои производители имат в краищата си маркировка, която показва докъде да се напъхат. Когато такава маркировка няма, краят на тръбата пробно се напъхва докрай в муфата и с флумастер се очертава линия. При монтажа се следи тази линия да отстои на 10 mm от ръба на муфата.

Канализационната мрежа трябва да се изгражда така, че всеки от приборите да бъде свързан към вертикалния щранг по възможно най-късия път и с минимален брой чупки. Добре е да се знае също, че не се допуска прокарване на хоризонтални канализационни тръби над жилищни помещения, кухни и помещения, в които се съхраняват хранителни продукти. Също така, за да може при необходимост да се почиства, на вертикалната канализационна тръба се поставят ревизионни фасонни части – едната възможно най-ниско и втората на втория и последен в случая етаж.

Когато се налага отклоняване на вертикалната тръба под прав ъгъл, това не бива да се прави с едно коляно, а завоят се оформя плавно с две колена, всяко под ъгъл 45о и поставена помежду им тръба с дължина 250 mm. Така се омекотява ударното механично въздействие на падащата отвисоко вода, намалява се и нивото на отделяния при това шум.

Ако човек сам изгражда канализационната система в къщата си, може да пропусне едно дребно наглед, но от съществено значение изискване – нейната вентилация, т.е. осигуряване на свободна връзка с околното пространство.

Изкушението да се икономиса тази част от канализационната инсталация е доста голямо, защото примерно при една двуетажна къща вертикалният щранг завършва с коляно или разклонител на височина най-много 20–30 cm над междуетажната плоча. Стигнал дотук, човек лесно може да се подаде на изкушението да подцени значението на вентилацията, защото извеждането на тръба през таванската плоча, таванското помещение и покрива създава допълнителни главоболия.

За вентилиране на канализационната инсталация най-често прилаганото решение е краят на вертикалната тръба Ø110 посредством преходник да се свърже с тръба с по-малък диаметър. Тя преминава през покрива и стърчи над него на височина около 70 cm. При тераси тази височина се увеличава на 300 cm. Ако това не се направи при изпускане на по-голямо количество вода, тя може да изпълни цялото напречно сечение на вертикалната тръба и по този начин се превръща в бързо движещо се „бутало“ – смес от вода и въздух. То създава отрицателно налягане след себе си, което засмуква водата от сифоните и най-лесно от подовия, който обикновено съдържа най-малко количество вода. Така сифоните престават да изпълняват ролята на воден затвор и достъпът на миризми и замърсен въздух от канализацията към банята и останалите помещения вече е открит. При вертикален щранг с диаметър на тръбата 110 mm за вентилация обикновено се използва тръба с диаметър 75 mm, но за малка едно- или двуетажна къща работа върши и тръба Ø50. По-тънката тръба изисква по-малко къртене, когато се полага в стената. За изпълнение на участъка над покрива се използва специален елемент – тръба с шапка за защита срещу проникване на дъждовна вода, странично пробити отвори и гумен уплътнител, който покрива отвора, през който тръбата преминава през покрива. За целта е необходимо освен в дъсчената обшивка да се изреже отвор и в керемидата, през която преминава тръбата. За сигурното уплътняване между тръбата и керемидата е необходимо да се използва специално самозалепващо фолио за покривни системи, каквото се продава в магазините за строителни материали. За свързване на двете тръби (Ø110 и Ø75) се използва преходен елемент с тези два диаметъра и гумен уплътнител в муфата на по-малкия отвор.

За свързване на умивалник в края на тръбата, или по-точно в началото ù, според посоката на оттичане на водата, най-често се поставя обикновено коляно 87,5°, като стремежът е челният му ръб да бъде на нивото на облицовката с плочки. По-доброто решение е да се използва специално коляно под ъгъл 90° за свързване на умивалник. То има удължено рамо, което позволява лесното му напасване спрямо нивото на стенната облицовка. Това коляно има гумен уплътнител, подходящ за тръби с най-често срещания при сифоните диаметър 32 mm или 40 mm, характерен за по-големите сифони.

За свързване на перални или съдомиялни машини има специален елемент с вграден сифон, който се вкопава в стената и там се свързва с канализационната тръба. Отвън остава да стърчи само покриващата го капачка и щуцерът, върху който се нахлузва краят на маркуча от машината.

Често грижи създава монтирането на подовия сифон, който повече или по-малко се вкопава отчасти в междуетажната стоманобетонна плоча и отчасти в изравнителната циментова замазка над нея. От една страна, той трябва да се постави така, че да се осигури минималния наклон 2–2,5% за оттичане на водата. От друга страна, той трябва да стърчи възможно най-малко над пода, за да не се налага прекаленото удебеляване на замазката и оттук повдигане на готовия под, правене на висок праг към коридора, намаляване на височината под прозореца.

Тук показваме един добър подов сифон, изпълнен изцяло от удароустойчива пластмаса, за който няма никаква опасност след време да корозира. Той се състои от четири части, като съединението между изходящата тръба и тялото на сифона е шарнирно. Това позволява най-удобното му разполагане и свързване с тръбата. Фунията, в която се влива водата от пода, влиза плътно в тялото на сифона, като позволява регулировка по височина в диапазона 15–50 mm. Това е предостатъчно, за да може нивото на фунията с поставена в нея решетка от неръждаема стомана да легне точно или на милиметър разстояние под нивото на подовата облицовка с плочки.

За по-лесно ориентиране при свързването на различните прибори с канализацията сме показали няколко принципни схеми. В тях са използвани присъединителни елементи на италианската фирма Martoni, като вертикалните щрангове са изпълнени с тръби Ø100.

При използване на стойки за монтиране всяка от тях има фабрично монтирани присъединителни елементи с фиксирано местоположение, което значително улеснява работата. За това ще стане дума по-подробно в друга статия.

Заслужава да се отбележи също, че има и фасонни части, специално предназначени за свързване на гъвкав маркуч с малък диаметър, по който се стича кондензната вода от климатичните агрегати. Така веднъж завинаги се решава проблемът с отвеждане на тази вода, която иначе или ще се стича по стените, или ще капе върху главите на хората, както често става.

Във всеки случай прокарването на канализационните тръби изисква внимателно обмисляне и препоръчително пробно сглобяване „на сухо”, докато се стигне до оптималното решение. Това става по-лесно, като се извадят гумените уплътнители и се поставят отново преди окончателното сглобяване на тръбното разклонение.

Вертикалните тръби на инсталацията се закрепват здраво към стената с помощта на специални метални скоби. Те обхващат тръбата непосредствено под уширението за муфата. Скобата създава „твърда точка“ на фиксиране на единия край на тръбата, което не ù позволява да се премества в резултат на температурното удължаване. То се поема от оставеното разстояние вътре в муфата и поради това не се получава разместване на тръбопровода.